Мечът на Ликтора [bg]

(Оставих момчето, където го намерих, и до ден-днешен нямам представа какво е станало с него. Доста вероятно е да е умряло, но също така е възможно езерняците да са го отгледали или пък хетманът и хората му да се го намерили по-късно и да са направили същото.)

Онова, което видях на долния етаж обаче, заличи от главата ми всяка мисъл за детето. Тази стая беше така обвита в мъгла (която определено не беше там, когато бяхме минали през нея по пътя си към покрива), както предната беше обвита в червен плат. Беше жива пара, която вреше, както, ако напрегнех въображението си, бих си представил, че се е виела свещената дума, когато е излязла от устата на Всесъздателя. Докато я зяпах, един човек от мъгла, бял като гробищен червей, изникна пред мен и заразмахва копие с назъбено острие. Преди да се усетя, че е най-обикновен фантом, мечът ми мина през китката му, сякаш прерязваше стълб от дим. Той моментално започна да се смалява, мъглата сякаш се сриваше в самата себе си, докато главата му не се смъкна на височината на кръста ми.

Продължих още няколко стъпала надолу и се озовах в студена, размътена белота. По нея заскача отвратително същество, което, също като мъжа, беше направено от мъгла. При джуджетата главата и торсът са с нормални размери, или по-големи, но крайниците, макар и мускулести, остават малки като на дете. При това същество беше обратното — ръцете и краката му бяха по-големи от моите и излизаха от изкривено, недорасло тяло.

Антиджуджето размахваше тънък меч и като отвори уста в мълчалив писък, заби оръжието си във врата на мъжа, без да обръща внимание на копието му, което се беше забило в собствените му гърди.

В същия миг чух смях и макар рядко да го бях чувал да се смее, знаех чий е смехът.

— Баландерс! — извиках аз.

Главата му се издигна от мъглата, точно както съм виждал планински върхове да се издигат над мъглата на зазоряване.