Мечът на Ликтора [bg]

В същия миг зърнах надежда и скочих напред — и загубих опора, защото се подхлъзнах на един оронен, хлъзгав от дъжда камък. Едва не паднах през ръба, но в последния момент се хванах за парапета — точно навреме да видя как блестящата топка на боздугана лети към главата ми. Вдигнах инстинктивно Терминус Ест да посрещна удара.

Чу се такъв писък, сякаш духовете на всички мъже и жени, които мечът беше убил, се бяха скупчили на стената — после изтътна оглушителна експлозия.

За миг останах да лежа зашеметен. Но същото важеше и за Баландерс, а сега, когато заклинанието на боздугана се беше разпаднало, езерняците напираха към него по пътеката от двете страни. Навярно стоманата на Терминус Ест, която имаше своя си естествена честота на трептене и, както неведнъж бях забелязвал, звънтеше извънредно приятно, потупаш ли с пръст острието, бе надделяла над странната сила на боздугана. А може би просто ръбът му, по-остър от хирургически скалпел и твърд като обсидиан, беше разсякъл светлинната сфера. Каквото и както да беше станало, боздугана вече го нямаше, а в ръцете ми беше останала само дръжката на меча, от която стърчеше по-малко от лакът пречупен метал. Живакът, който от толкова време се бе трудил там в мрака, сега изтичаше като сребърни сълзи.

Преди да се надигна, езерняците ме запрескачаха. Едно копие се заби в гърдите на великана, а метната тояга го уцели в лицето. С едно замахване на ръката си той забърса двама езерняци и те паднаха с крясък от стената. Други се нахвърлиха отгоре му, но той ги отърси с лекота. Аз се изправих с мъка, все още непроумял напълно какво се е случило.

За миг Баландерс остана неподвижен върху парапета, после скочи. Без съмнение му помогна коланът, който носеше, но и силата на краката му беше огромна. Бавно и тежко, той описа дъга навън и надолу. Трима от мъжете не го бяха пуснали навреме и намериха смъртта си върху скалите на носа.

Най-сетне падна и той, величествено, сякаш сам по себе си беше космически кораб, изгубил управление. Бяло като мляко, езерото изригна, после се затвори над него. Нещо, което се извиваше като змия и улавяше светлината, се издигна от водите му, литна към небето и се изгуби сред навъсените облаци — без съмнение, това беше коланът. Но макар островитяните да чакаха с готови за удар копия, главата на Баландерс така и не се показа над вълните.