Мечът на Ликтора [bg]

— Няма защо да се страхуваш от мен, макар да нараняваме немалко твоя вид. Искам да ми разкажеш за този Нокът, който е само парче минерал, според нашия хомункулус.

Като го чух да казва това, се уплаших той и приятелчетата му да не вземат Нокътя от Баландерс и да не го отнесат в собствения си дом отвъд бездната, но в същото време прецених, че могат да го направят само като принудят гиганта да го извади, а тогава може би щях да успея да си го върна — възможност, която едва ли би ми се предоставила в противен случай. Така че разказах на Осипаго за всички неща, които беше направил Нокътя, откакто се сдобих с него — за улана на магистралата, за маймуночовеците и за всички други проявления на силата му, които вече споменах. Докато говорех, лицето на гиганта ставаше все по-непроницаемо, а това на доктора — както ми се стори, все по-тревожно.

Когато свърших разказа си, Осипаго рече:

— А сега е ред да видим самото чудо. Извади го, ако обичаш.

И Баландерс стана и тръгна през широката стая и всички машини изведнъж заприличаха на играчки пред огромния му ръст. Той издърпа чекмеджето на една малка маса с бял плот и извади камъка. В ръката му Нокътя изглеждаше мътен, всъщност приличаше на обикновено синьо стъкълце.

Какогенът го взе и го задържа високо в боядисаната си ръкавица, макар че не вдигна към него лице, както би направил един човек. Там камъкът сякаш улови светлината на жълтите лампи по тавана и в светлината им грейна с най-чист лазурен блясък.

— Много е красив — каза той. — И изключително интересен, макар че няма как да е извършил подвизите, които му приписваш.

— Очевидно — каза Фамулимус и направи поредния от жестовете си, които толкова силно ми напомняха за статуите в градините на Самодържеца.

— Камъкът е мой — казах им аз. — Крайбрежните хора ми го отнеха насила. Може ли да си го взема?

— Ако е твой — каза Барбатус, — откъде си го взел?

Нагърбих се със задачата да им опиша срещата си с

Аджиа и как двамата разрушихме олтара на Пелерините, но той ме прекъсна почти веднага.

— Всичко това са само предположения. Ти не си видял скъпоценния камък върху олтара, нито си усетил ръката на жената, когато ти го е пробутала, ако въобще го е направила. Откъде го взе?

— Намерих го в чантата си. — Като че ли нямаше какво друго да добавя.

Барбатус ми обърна гръб, сякаш го бях разочаровал.

— А ти… — Той погледна към Баландерс. — В момента камъкът е у Осипаго, а той го взе от теб. Откъде го взе ти?

Баландерс избоботи:

— Нали ме видя. От чекмеджето на масата.

Какогенът кимна и раздвижи маската си с ръце.

— Както виждаш, Севериън, доказателствата му не са по-лоши от твоите.

— Да, но камъкът е мой, а не негов.

— Не е наша работа да решаваме спора ви — това ще го уредите, като си заминем. Но, само от любопитство, което измъчва дори такива странни същества, за каквито ти ни мислиш — Баландерс, смяташ ли да го задържиш?