Мечът на Ликтора [bg]

— Дали целият свят е една битка между доброто и злото? Не си ли се замислял, че може да е и нещо друго?

Не бях се замислял и не ми оставаше друго, освен да го гледам глуповато.

— Дано бъдеш така добър да изтърпиш истинския ми вид. Без да се обиждаш, може ли да сваля тази маска? И двамата знаем, че е маска, а тук е горещо. Баландерс е напред и няма да види.

— Ако такова е желанието ви, ваша милост — отвърнах аз. — Но няма ли все пак да ми кажете…

С едно-единствено бързо движение на ръката, сякаш с облекчение, Фамулимус свали маската си. Лицето, което се разкри, не беше лице, а само очи в разлагаща се плът. После ръката направи още веднъж същото движение и второто лице се свлече като първото. Под него се показа странната, спокойна красота, която бях видял изваяна в лицата на движещите се статуи в градините на Двореца на Самодържеца, но се различаваше от тяхната така, както живата жена се различава от собствената си восъчна маска.

— Никога ли не ти е хрумвало, Севериън — каза тя, — че онзи, който носи една маска, може да носи и втора? Но аз, която носех две, не нося три. Никакви неистини не ни делят повече, кълна се. Докосни ме, господарю — твоите пръсти на моето лице.

Боях се, но тя взе ръката ми и я вдигна към бузата си. Усещах я хладна, но жива под пръстите си, съвсем различна от сухата и гореща кожа на доктора.

— Всички чудовищни маски, които си ни виждал да носим, не са нищо друго освен лицата на твои съграждани от Ърт. Насекомо, змиорка, а сега — прокажен на прага на смъртта. Всичките са твои братя, макар да се отдръпваш с отвращение при вида им.

Вече бяхме близо до най-горното ниво на кулата. Дъските под краката ни бяха на места обгорели — следи от пожара, който беше прогонил Баландерс и неговия доктор. Когато отдръпнах ръка, Фамулимус отново си сложи маската.

— Защо правите това? — попитах я аз.

— За да ни мразите и да се страхувате от нас. Ако не го правехме, Севериън, колко дълго според теб обикновените хора биха търпели друго управление освен нашето? Не бихме искали да лишим расата ви от правото сама да се управлява. Като предпазва вида ви от нас, не запазва ли вашият самодържец Фенксовия трон?

Почувствах се така, както ми се беше случвало да се чувствам в планината, когато се събуждах от сън и се надигах учуден, оглеждах се и виждах зелената луна, забодена в небето, и смръщените, тържествени лица на планините под счупените им корони, вместо сънуваните стени на кабинета на учителя Палемон, или трапезарията ни, или коридора между килиите, където седях на стражевата маса пред вратата на Текла. Успях да изрека:

— Тогава защо се показа пред мен?

И тя ми отговори така:

— Макар ти да ни виждаш, ние не ще те видим повече. Боя се, че приятелството ни започва и свършва тук. Наречи го подарък за добре дошъл от заминаващ си приятел.