Мечът на Ликтора [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #3
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-362-X
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечът на Ликтора [bg]». Краткое содержание книги:
Посякох три, преди да стигна до вратата, и успях пътьом да прегрупирам езерняците в помещението, като им казах, че врагът, който търсим, е навън. Като видях с какъв ужас ги изпълват безумните чудовища, които продължаваха да изскачат от тъмния отвор в пода (и в които те така и не познаха онова, което те без съмнение бяха — останките от собствените им братя и деца), бях изненадан, че въобще са се осмелили да влязат в замъка. Чудесно беше обаче да видя как присъствието ми им вдъхва кураж — оставиха ме да ги поведа, но по очите им разбрах, че където и да ги поведа, ще ме последват. Тогава за пръв път, струва ми се, наистина проумях насладата, която трябва да е изпитвал учителят Гурлойс от високия си пост и която дотогава не ми се беше струвала нищо повече от елементарното удовлетворение, че е способен да наложи волята си над другите. Разбрах и защо толкова много от младите мъже в двора зарязваха годениците си, моите приятелки в живота, който бях живял като Текла, за да приемат назначение в някой полк на края на света.
Дъждът беше поотслабнал, но все още се изливаше като сребърна пелена. Мъртви мъже и два пъти по толкова от съществата на гиганта лежаха по стъпалата на стръмната стълба — принудих се да изритам няколко от тях долу, от страх, че ще се подхлъзна, ако се опитам да мина по тях. В двора все още се водеше бой, но никое от съществата там не дойде към нас, а езерняците задържаха стълбата от натиска на онези, които бяха останали в кулата. Не видях и помен от Баландерс.
Открил съм, че сражението, макар и да е вълнуващо, в смисъл че замъглява сладко съзнанието, е трудно да се опише. А когато свърши, онова, което си спомняш най-добре — защото умът е твърде заангажиран по време на битката и му остава малко капацитет за запаметяване, — не са ударите и контраударите, а паузите между отделните счепквания. В двора на Баландерсовия замък аз си размених трескави удари с четири от чудовищата, които той беше създал, но сега не мога да кажа кога съм се бил добре, и кога — зле.
Тъмнината и дъждът благоприятстваха стила на дива сеч, натрапен ми от формата на Терминус Ест. Не само официалната фехтовка, но и всеки двубой с меч или копие, които я наподобяват, изискват достатъчно светлина, тъй като всеки трябва да вижда оръжието на противника си. А тук светлина почти нямаше. Нещо повече, съществата на Баландерс се отличаваха със самоубийствена смелост, която им правеше лоша услуга. Опитваха се да прескочат или да се наведат под страничните, сечащи удари, с които ги засипвах, и в повечето случаи се нанизваха на противоположния замах, който следваше първия. При всеки един от тези последователни двубои взимаха участие и бойците от островите, а в един от случаите направо убиха противника ми вместо мен. В другите му отвличаха вниманието — или вече го бяха ранили преди аз да се заема с него. Нито един от тези двубои не беше задоволителен в смисъла, в който е задоволителна една добре извършена екзекуция.
Четвъртият ми противник се оказа и последен, макар мъртви и умиращи уроди да лежаха навсякъде. Събрах островтяните около себе си. Всички бяхме обхванати от онова еуфорично настроение, което съпровожда победата, и те с охота биха нападнали всеки великан, без значение колко е огромен, но дори и онези, били в двора при срутването на стената, се кълняха, че не били видели никакви великани. И тъкмо когато започвах да си мисля, че те са слепи, а те — че аз съм луд, на помощ ни се притече луната.
Колко е странно само. Всички ние търсим знание от небето, било като изучаваме влиянието на съзвездията върху човешките съдбини, било, като Баландерс, с надеждата да изтръгнем знанието от онези, които неуките наричат „какогени“, или просто, в случая с фермерите, рибарите и другите такива, в търсене на знаци, предсказващи времето. Никой обаче не търси оттам непосредствена помощ, макар че често я получаваме, както се случи и с мен през онази нощ.
Беше само нищо и никаква цепнатина в облаците. Дъждът, който вече се сипеше на прибежки, не спря наистина, но за един съвсем кратък миг светлината на бледата луна (високо над главите ни и макар само полумесец, необичайно ярка) се сипна върху двора на великана така, както снопът на някое от най-големите светила в концертната зала на сънния етаж в Двореца на Самодържеца пада върху сцената. Под него гладките, мокри каменни плочи заблестяха като локви неподвижна, тъмна вода. И в тях видях отразена гледка, която беше толкова немислима, че и сега се чудя как съм могъл да направя нещо друго, освен да се взирам в нея, докато умра — което нямаше да е след дълго.