Мечът на Ликтора [bg]

Тъмнината и дъждът благоприятстваха стила на дива сеч, натрапен ми от формата на Терминус Ест. Не само официалната фехтовка, но и всеки двубой с меч или копие, които я наподобяват, изискват достатъчно светлина, тъй като всеки трябва да вижда оръжието на противника си. А тук светлина почти нямаше. Нещо повече, съществата на Баландерс се отличаваха със самоубийствена смелост, която им правеше лоша услуга. Опитваха се да прескочат или да се наведат под страничните, сечащи удари, с които ги засипвах, и в повечето случаи се нанизваха на противоположния замах, който следваше първия. При всеки един от тези последователни двубои взимаха участие и бойците от островите, а в един от случаите направо убиха противника ми вместо мен. В другите му отвличаха вниманието — или вече го бяха ранили преди аз да се заема с него. Нито един от тези двубои не беше задоволителен в смисъла, в който е задоволителна една добре извършена екзекуция.

Четвъртият ми противник се оказа и последен, макар мъртви и умиращи уроди да лежаха навсякъде. Събрах островтяните около себе си. Всички бяхме обхванати от онова еуфорично настроение, което съпровожда победата, и те с охота биха нападнали всеки великан, без значение колко е огромен, но дори и онези, били в двора при срутването на стената, се кълняха, че не били видели никакви великани. И тъкмо когато започвах да си мисля, че те са слепи, а те — че аз съм луд, на помощ ни се притече луната.

Колко е странно само. Всички ние търсим знание от небето, било като изучаваме влиянието на съзвездията върху човешките съдбини, било, като Баландерс, с надеждата да изтръгнем знанието от онези, които неуките наричат „какогени“, или просто, в случая с фермерите, рибарите и другите такива, в търсене на знаци, предсказващи времето. Никой обаче не търси оттам непосредствена помощ, макар че често я получаваме, както се случи и с мен през онази нощ.

Беше само нищо и никаква цепнатина в облаците. Дъждът, който вече се сипеше на прибежки, не спря наистина, но за един съвсем кратък миг светлината на бледата луна (високо над главите ни и макар само полумесец, необичайно ярка) се сипна върху двора на великана така, както снопът на някое от най-големите светила в концертната зала на сънния етаж в Двореца на Самодържеца пада върху сцената. Под него гладките, мокри каменни плочи заблестяха като локви неподвижна, тъмна вода. И в тях видях отразена гледка, която беше толкова немислима, че и сега се чудя как съм могъл да направя нещо друго, освен да се взирам в нея, докато умра — което нямаше да е след дълго.