Мечът на Ликтора [bg]

И ето че аз се завъртях рязко, наметалото ми изплющя зад мен, а мечът ми се вдигна заучено за удар. И тогава разбрах нещо, върху което не си бях правил труда да размишлявам — защо съдбата ми ме е пратила да скитам през половин континент, да се сблъсквам с огън и с дълбините на Ърт, с вода, а сега и с въздух, с това оръжие в ръката, толкова огромно и тежко, че да го използваш срещу обикновен човек е като да режеш лилии с брадва. Баландерс ме видя и вдигна боздугана си, чийто връх сияеше в жълто и бяло. Мисля че беше нещо като поздрав.

Петима-шестима от езерняците го наобиколиха с копия и сопи, но отдалеч, сякаш великанът беше център на някакъв херметично затворен кръг. Когато се приближихме един към друг, разбрах причината — завладя ме ужас, който нито можех да проумея, нито да контролирам. Не че се страхувах от него или от смъртта, а просто ме беше страх. Усетих как космите по главата ми се изправят, сякаш под ръката на призрак, нещо, за което бях чувал, но винаги бях смятал за преувеличение, езиков израз, прераснал в лъжа. Коленете ми трепереха толкова силно, че благослових тъмнината, която скриваше това. Но въпреки това се приближавахме един към друг.

Въобще не се залъгвах — при размера на боздугана и размера на ръката, която го държеше — че бих оцелял, ако ме удари с него. Можех само да прикляквам и да отскачам. Баландерс също не би издържал един удар с Терминус Ест, защото, макар да беше голям и достатъчно силен да носи броня масивна като на боен кон, той нямаше такава, а един толкова тежък меч и така добре наточен, че с лекота разсичаше обикновен мъж до кръста, можеше с един удар да му нанесе смъртоносна рана.

Това той го знаеше, така че двубоят ни приличаше повече на театрална фехтовка, с изобилие от сечащи удари, които обаче не заплашваха сериозно никого от двама ни. През цялото това време ужасът ме държеше в ноктите си и имах чувството, че ако не избягам, сърцето ми ще се пръсне. Нещо напяваше в ушите ми и докато гледах топката на боздугана, чийто блед ореол лесно привличаше погледа, постепенно си дадох сметка, че именно оттам иде напевът. Самото оръжие жужеше с висок, постоянен тон, като чаша за вино, която си ударил леко с нож и която е застинала така във времето.

Това откритие несъмнено ме разсея, макар и само за миг. Вместо да нанесе посичащ страничен удар, боздуганът се спусна надолу като чук върху гвоздей. Дръпнах се в последния момент и пеещият, трептящ от светлина боздуган изсвистя покрай лицето ми и се удари в каменната плоча при краката ми, и тя се напука и се пръсна на парчета като глинено гърне. Една от отломките отвори рана на челото ми и усетих как ми потече кръв.