Драконите на изчезналата луна [bg]

На Джерард не му оставаше нищо друго, освен отново да отдаде чест. Мина му обърна гръб и се отдалечи. Елфът стоеше и се взираше подире й, пребледнял като лист. Мнозина от войниците също гледаха неразбиращо, но сега, след като водачката вече я нямаше, доста от тях подновиха подигравките си за сметка на младия крал. Някои дори заплашваха да пристъпят границата.

— Хайде — каза му Джерард.

Забелязал, че елфът няма намерение да се помръдне, той го улови за ръката и го повлече след себе си по посока на онази част от лагера, където се издигаше палатката на Мина. Точно според думите й недалеч от нейната се издигаше втора палатка — празна и очакваща новия си обитател.

— Как се казваш? — попита раздразнено рицарят. В този момент не изпитваше особено приятелски чувства към младежа. В края на краищата му бе донесъл единствено непредвидени усложнения.

Отначало елфът сякаш не го чу. Продължаваше да се оглежда с напразната надежда да открие Мина.

Джерард повтори въпроса си, като този път повиши тон.

— Името ми е Силваношей — отговори елфът. Говореше свободно общия език, макар акцентът му да бе тъй силен, че едва се разбираше какво казва. Сега младежът го погледна за пръв път, откакто бяха назначили Джерард за негов телохранител. — Не ми изглеждаш познат. Не си бил заедно с нея в Силванести, нали?

Не беше необходимо да уточнява за коя „нея“ говори. Джерард ясно виждаше, че за младежа има само една „нея“ в целия свят.

— Не — отговори късо рицарят. — Не бях.

— Къде е тя сега? Какво прави? — огледа се отново Силваношей. — Кога ще се върне?

Палатките на Мина и охраната й се издигаха някак встрани от безпорядъка на лагера, чиито звуци сякаш не успяваха да достигнат до тях. След като представлението бе свършило, рицарите и войниците отново се бяха върнали към обичайните си задължения.

— Наистина ли сте кралят на елфите от Силванести? — попита Джерард.

— Да — отвърна отсъстващо младежът, погълнат в търсенето си. — Аз съм кралят на силванестите.

— Тогава какво, в името на Бездната, правите тук? — осведоми се безцеремонно Джерард.

В този момент Силваношей най-после забеляза Мина. Водачката вече се отдалечаваше в галоп на гърба на Тленен огън. Двамата прекосяваха долината съвсем сами, доволни, че най-после могат да препускат с вятъра, забравили за всичко останало. Виждайки болката в очите на младежа, Джерард и сам можеше да отговори на въпроса си.

— Какво казваше? — попита Силваношей, като въздъхна и се обърна към него. Мина вече се бе скрила от поглед. — Не те чух.

— Кой управлява народа на Силванести във ваше отсъствие, Ваше Величество? — попита обвинително Джерард. В съзнанието си ясно виждаше образа на един друг крал на елфите — Гилтас — и мислеше за това, колко много бе пожертвал младежът заради своите. Вместо да избяга от тях.