Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Вадим не бе забелязал кога бе започнала да расте. Разбра по време на експедицията по Алайския хребет. Започна се с втвърдяване, после се появи болка, спука се и му олекна отново, след това пак се втвърди и толкова се протри от дрехите, че му бе почти невъзможно да върви. Но не каза нито на майка си, нито напусна работата си, защото събираше материалите, с които непременно трябваше да отиде в Москва.
Тяхната експедиция се занимаваше с радиоактивните води и не се изискваше да дават справки за местонахожденията на рудите. Но много начетен, особено запознат с химията, която не всеки геолог познава, Вадим предчувстваше, че от цялата тази работа ще се роди нов метод за откриване на руди. Ръководителката на експедицията не бе очарована кой знае колко от неговите занимания; тя се интересуваше единствено от това да се изпълни заплануваното.
Вадим помоли да бъде командирован в Москва, но му отказа. Тогава именно той реши да се възползва от подутината си: взе удостоверение, че му се налага да замине, и така се появи в този диспансер. Тук му определиха диагнозата и веднага го посъветваха да остане на легло с аргумента, че нещата не търпят отлагане. Той взе удостоверението и отлетя за Москва, където се надяваше да срещне по време на съвещанието Черегородцев. Дотогава не бе го виждал, а само бе чел неговия учебник и другите му публикации. Предупредиха го, че Черегородцев няма да изслуша повече от една негова фраза, защото веднага от нея ще реши дали си струва да разговаря с непознатия. През целия път до Москва Вадим изглаждаше замислената фраза. Представиха го на Черегородцев по време на почивката пред вратата, която водеше към бюфета. Вадим изстреля готовата си фраза, Черегородцев се обърна, хвана го за лакътя и го поведе със себе си. Сложността на този петминутен разговор, който се стори на Вадим доста разгорещен, се състоеше в това, че се налагаше да говори бързо, да не отмине нито един въпрос без отговор, да блесне забележимо с ерудицията си, но без да разкрие всичко докрай. Черегородцев веднага го засипа с възражения, от които стана ясно защо радиоактивните води имат косвен признак, а не основен, и че да се търсят по тях руди е преливане от пусто в празно; говореше, но човек оставаше с убеждението, че не би имал нищо против да го опровергаят; изчака Вадим да го направи, но когато не чу подобно нещо, го пусна. И тогава Вадим усети, че целият московски институт тъпче около същото това, над което и той си блъскаше главата по камънаците на Алтайските гори.
Не можеше и да мечтае за по-добър случай! Точно сега се налагаше да се потопи истински в работата си!
Но именно сега се налагаше да легне в клиниката… И да каже всичко на майка си. Би могъл да замине в Новочеркаск, но тук му хареса, а и бе близо до своите планини.
В Москва той разбра много неща не само за водите и рудите; разбра, че почти винаги страдащите от меланобластома умират; че рядко изкарват година, а най-често — едва осем месеца.
Какво пък: както тялото, което се носи със скорост, изпреварваща тази на светлината, има време и тегло по-различни от тези на останалите тела — времето е по-сгъстено, а масата — по-пробивна, така и за него годините се побираха в седмици, дните — в минути. Той и преди винаги бързаше, но едва сега започна да бърза истински! След като е изживял шестдесет години, и глупакът става доктор на науките. А когато човек е на двадесет и седем?
Двадесет и седем години са лермонтовска възраст. На Лермонтов също не му се е умирало. (Вадим знаеше, че в очите на другите прилича малко на Лермонтов: имаше почти същия среден ръст, бе строен, лек, мургав, с малки ръце, само че без мустаци.) Но той се е врязал в нашата памет не за сто години, а завинаги!
Пред смъртта, пантерата на смъртта, вече извила черното си тяло, вече удряща с опашка, вече легнала на едно и също легло с него, Вадим, човекът на интелекта, бе длъжен да намери формулата как да живее с нея. Как по най-добрия начин да изживее именно тези останали му месеци, ако бяха само месеци? Бе длъжен да анализира смъртта като внезапен и нов фактор в живота си. И когато направи анализа, забеляза, че както му се стори, бе започнал да свикна с нея, а дори и да я приема.
Най-измамната насока на мислите му бе да изхожда от това какво губи: как би могъл да бъде щастлив, къде трябва да бъде и какво е длъжен да направи, ако би живял по-дълго. А трябваше да се съгласи със статистиката: някой все пак бе осъден да умре млад; затова пък младият остава навеки млад в съзнанието на хората; затова пък пламналият пред смъртта си остава да сияе вечно. Тук имаше важна, на пръв поглед парадоксална черта, която Вадим успя да открие в размислите си през последните седмици: че талантливият може по-лесно от бездарния да разбере и приеме смъртта. А талантът губи от двубоя със смъртта много повече от бездарния! Бездарният непременно моли за по-дълъг живот.