Раково отделение

Ах, как подло пресече пътя му тази болест! Как безпощадно подряза крилете му!

Наистина Вадим още в детството си имаше предчувствие, че времето няма да му стигне. Нервничеше, когато идваше някоя гостенка или съседка, за да бъбри непрекъснато, да губи напразно неговото и на майка му време. Винаги се възмущаваше — и в училището, и в института, че всички събирания — за работа, за екскурзия, за демонстрация, се определят час и два по-рано, отколкото е необходимо, като се знае, че хората непременно ще закъснеят. Никога не можеше да изтърпи да изслуша докрай половинчасовите новини по радиото, защото всичко важно и нужно можеше да се побере в пет минути. Изкарваше го от равновесие фактът, че когато влиза в даден магазин, рискува в девет от десетте случаи да не намери продавача — веднъж приема стока, друг път — отчита; а тези неща не могат да се предвидят. Който и да е селсъвет или поща могат да бъдат затворени в който и да било работен ден, иди след това предвиждай, след като си бъхтил двадесет и пет километра напразно!

Може би острото усещане за времето бе наследил от баща си, който също не обичаше безделието. Бе запомнил за цял живот неговата фраза, когато веднъж в детството му го бе люлял на коленете си: «Ако не умееш да използваш минутата, напразно ще изживееш и часа, и деня, и времето до края».

Не, не! Тази неутолима жажда да задържи времето се бе вселила в него откакто се помнеше, а не защото бе последвал съвета на баща си. Щом играта с децата му омръзнеше, той си отиваше веднага, без да обръща внимание на насмешките; щом само усетеше, че книгата е разводнена, не я дочиташе, търсейки по-интересна и увлекателна; щом първите кадри на филма му се стореха глупави (а предварително нищо не знаещ за съдържанието, защото нарочно не пишеха за него), Вадим прежалваше загубените копейки, ставаше (седалката удряше шумно облегалката) и излизаше, спасявайки както времето, така и съзнанието си необременено от глупости. Изкарваха го от равновесие учителите, които по десет минути измъчваха класа с нотации, а след това не успяваха да дадат убедителни обяснения — едно замазваха, друго претупваха, а домашното диктуваха след звънеца. Те дори не допускаха, че ученикът предварително може да е запланувал какво да прави в междучасието, което да се окаже далеч по-интересно и навременно от техния урок.

А може би, нямайки представа за опасността, той още в детството си я е усещал заложена в него? Без да е виновен, още от първите си години живот се бе оказал уязвим под ударите на това пигментно петно! И когато така егоистично се отнасяше към времето още като дете и успя да предаде тази черта и на братята си, когато още в първи клас четеше книги за възрастни, а в шести клас направи цяла химическа лаборатория вкъщи, той, без да го осъзнае, вече се сражаваше с бъдещата си подутина, но неориентирано, без да вижда къде се намира врагът, а тя, болестта, всичко виждаше, усещаше и го нападна в най-интересното време! Не болест, а змия; и името й е змийско — меланобластома.