Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
А днес Хищника отново се отличи. Дойде лаборантката, за да състави избирателните списъци (и пациентите трябваше да гласуват) и взе всички паспорти, но се оказа, че Костоглотов няма. Естествено, лаборантката се учуди и настойчиво помоли да го даде, но Костоглотов избухна и изкрещя, че човек трябва да е политически грамотен, че има различни видове интерниране и заточение; че ако иска, може да звъни на еди-кой си телефон; че той има право да гласува, но в краен случай може и да се откаже от това.
Ето какъв груб и несъзнателен човек му се падна за съсед по легло! Не бе го излъгало предчувствието му! Но сега, вместо да се ужаси, че е попадал в такова блато, Русанов се поддаде на обхваналото го безразличие: да правят каквото искат — и Костоглотов, и Федерау, и Сибгатов! Нека се излекуват, иска живеят, на Русанов му стига само едно — и той да остане жив.
Мяркаше се в мислите му онзи непоносимо бял чаршаф.
Нека живеят. Павел Николаевич няма за нищо да ги пита, нито да ги проверява, стига те също да не го тормозят, да не се ровят в миналото му. Каквото е било — било е и сега е несправедливо да се разнищва кой каква грешка е направил преди осемнадесет години.
От вестибюла долетя резкият глас на санитарката Нела, която винаги говореше така. Сега питаше някого:
— Слушай, тези, лакираните, защо са там?
Не се чу какво отговори другата, а Нели продължи:
— Ех, аз ако тръгна с такива обувки, цяла тълпа би се събрала да ме зяпа.
Събеседничката нещо възрази и Нела почти се съгласи:
— Така е! Когато обух за първи път капронови, бях на седмото небе, а Сергей хвърли клечка и веднага ги прогори, негодникът!
После влезе в стаята с четка в ръка и попита:
— Как е, момчета? Говори се, че вчера сте мили, чистили, значи днес ви е по-леко?… А! Имам новина! — спомни си тя и обърнала се към Федерау, обяви радостно: — Онзи, вашият, опънал петалата!
Хенрих Якобович, който бе толкова сдържан, само сви рамене. Изглеждаше не на себе си.
Не можаха да разбера Нела и тя изясни за кого става дума.
— Абе, онзи, конопеният! С дебелата превръзка! Вчера на гарата! На опашката за билети. Днес го докараха за аутопсия.
— Боже мой! — намери сили да възкликне Русанов. — Колко сте нетактична, другарко санитар! Защо е нужно да разпространявате мрачни вести?
В стаята се замислиха. Ефрем говореше много за смъртта и наистина изглеждаше обречен. Често спираше на пътечката между леглата, за да убеждава всички, процеждайки:
«Така че работата ни е спукана!…»
Но все пак не бяха видели последните мигове на Ефрем и затова той остана жив в паметта им. А сега трябваше да си представят онзи, който само преди ден бе крачил по тези дъски, как лежи вече в моргата, разрязан като сардела.
— Ти по-добре кажи нещо весело! — наруши мълчанието Ахмаджан.
— Мога и весело… Разкажа ли ви, ще се запревивате от смях. Само че е неприлично…
— Нищо, давай!
— Ах, да! — спомни си нещо отново Нела. — Теб, красавецо, те викат в рентгеновия кабинет! Теб, теб! — посочи към Вадим тя.
Той остави книгата на перваза, после внимателно, с помощта на ръцете си, свали от леглото болния си крак, а след него и здравия. И с балетна стъпка се насочи към вратата.
Бе чул за Подуев, но не почувства съжаление. Подуев не бе ценен човек за обществото, както и тази разпасана санитарка; а човечеството не бе ценно с количеството, а с качеството си.
Влезе и лаборантката с вестника.
Зад нея вървеше и Хищника, който можеше да грабне скъпоценния за Русанов вестник.
— Дайте го на мен! На мен! — мъчително каза Павел Николаевич и протегна ръка.
Успя да го вземе.
Дори без очила видя, че върху цялата страница има големи снимки и заглавия с плътни букви. Облегнал се на възглавницата и бавно сложил очилата си, той се убеди, както и предполагаше, че това са материали, разказващи за последния ден на сесията на Върховния съвет: бяха фотографирани президиумът и залата и с едър шрифт бяха набрани последните важни решения.
Буквите бяха наистина толкова големи, че веднага се набиваха в очи и нямаше смисъл да се прелиства, за да търси многозначителна бележка.