Раково отделение

Тя кимна.

И макар да носеха възглавницата, която бе единственото средство, за да не се задуши нещастникът, съвсем бяха забравили за нея, защото нещо много по-интересно трябваше да се случи всеки момент.

Високият кислороден балон се намираше в отделен, заключен коридор именно на него, близо до рентгеновите кабинети, доктор Хангард някога бе положила умиращия, мокър Костоглотов. (От това «някога» не бяха минали още три седмици…)

Ако не запалеха втора лампа в коридора (а те запалиха само първата), то ъгълът зад издадена стена, където се намираше балонът, оставаше в сянка.

Зоя бе по-ниска от балона, а Олег — по-висок.

Тя се зае със съединяването на вентила на възглавницата с вентила на балона. Той стоеше зад нея и вдишваше аромата на показалите си извън шапчицата коси.

— Ето този кран се отвърта много трудно — оплака се Зоя.

Костоглотов протегна ръка си и веднага го отвъртя. Кислородът заизпълва с тих съсък възглавницата.

И тогава, без никакъв предлог, с ръката, с която бе отвъртял кранчето, Олег хвана китката на свободната ръка на Зоя.

Тя не трепна, нито се изненада, а продължаваше да следи как се надува кислородната възглавница.

Тогава той плъзна ръката си нагоре, докато стигна до рамото й.

Това приличаше на обикновено разузнаване, но необходимо и за нея, и за него; бе проверка на думите, т.е. да се разбере дали другият правилно ги е разбрал.

Да, всичко бе наред.

Докосна дори кичура, паднал над челото й; тя не се възмути и не се отдръпна; продължаваше да гледа възглавницата.

Едва когато обхвана здраво раменете й и леко извърна главата й, успя да се добере до устните й, толкова бъбриви и усмихнати.

Устните на Зоя посрещнаха неговите напрегнати, податливи и приготвени предварително за атаката.

Всичко това се изясни за миг, защото само минута преди това той бе забравил, че има различни устни, различни целувки и нито една не прилича на другите.

Започнали боязливо, сега бяха едно цяло, едно дълго сливане, което им бе трудно да прекъснат, а и за какво? Можеха да останат така завинаги.

Но след време, след две столетия, все пак устните им се разделиха и Олег за първи път видя Зоя толкова близо до себе си и веднага чу думите й:

— А защо затваряш очите си, когато се целуваш?

Нима имаше очи? Той не знаеше…

— Искаш да си представиш някоя друга?

Той дори не бе забелязал, че е затворил очите си.

Така, както едва отдъхнали си, плувците отново се гмуркат, за да стигнат до самото дъно, за да вземат полузаровената в пясъка бисерна мида, и те отново сляха устните си, но сега му направи впечатление, че наистина е затворил очите си и затова веднага ги отвори. И видя на невероятно близко разстояние от неговите жълто-кафявите очи на Зоя, които му се сториха хищни. С едното си око виждаше едно око, с другото — второто. Тя целуваше със същите уверено напрегнати устни, без да ги отмества, съвсем леко полюлявайки се; и продължаваше да го гледа право в очите, сякаш искаше да провери по израза им какво става вътре в него след една вечност, след втора вечност, след трета вечност…