Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Разбира се, съблазнително бе да мисли, че трябва да издържи три-четири години и в нашия век, века на бурните научни открития, когато непременно ще намерят и лекарство против меланобластомата. Но Вадим си бе забранил да мечтае за продължаване на живота си и дори за оздравяване; не искаше дори нощните си минути да губи в безплодни и неоправдани илюзии; единственото му желание бе да се стегне, да работи и да остави на хората след себе си нов метод за намиране на руда.
Така, изкупил ранната си смърт, Вадим се надяваше да умре успокоен.
А и не бе изпитал за двадесет и шестте си години никакво друго по-изпълващо го с удовлетворение усещане от това за времето, изживяно пълноценно; именно така бе най-разумно да изживее и последните си месеци.
С този порив и няколко книги под мишницата си Вадим влезе в болничната стая.
Първият враг, когото очакваше да намери в стаята, бе радиото и Вадим бе се приготвил да воюва с него с всички легални и нелегални средства: първо възнамеряваше да прибегне до убеждението, а ако съседите не се съгласяха, до преплитане на проводниците с игла, а накрая и до изскубване на розетката. Задължителното радио, кой знае защо приемано от нас като признак за широка култура, не е нищо друго, освен поощряване на умствения мързел, но Вадим никога никого не бе успял да убеди, че е точно така. Това непрекъснато боботене, редуването на нетърсена от теб информация и неизбрана от теб музика, бе кражба на времето ти и ентропия на духа, много удобна за бездейните хора, но непоносима за инициативните. Глупакът, получил по ирония на съдбата дълъг живот, вероятно не би могъл да го изживее, без да слуша радио.
Но Вадим, щастливо изненадан, когато влезе в стаята, не намери никакви следи от радио! Нямаше го и на целия втори етаж. (Този пропуск се дължеше на факта, че всяка година очакваха да преместят диспансера в друга, по-добре оборудвана сграда, която предполагаха, че ще бъде радиофицирана.)
Вторият очакван от Вадим враг бе тъмнината; страхуваше се, че вечер рано ще гасят лампите, а сутрин ще ги палят късно. Но великодушният Дьомка му отстъпи леглото си, което се намираше до прозореца, и Вадим още в първия ден се приспособи към новата обстановка: лягаше си рано, както и останалите, а призори се събуждаше и започваше заниманията си в най-хубавото време — когато бе тихо.
Третият възможен враг би била прекалената бъбривост в стаята. Наистина се говореше доста, но в общи линии обитателите на стаята му харесаха преди всичко от гледна точка на тишината.
Най-симпатичен му се стори Егенбердиев: почти винаги мълчеше и се усмихваше на всички с усмивката си на богатир — широка, озаряваща цялото му лице.
Мурсалимов и Ахмаджан не бяха досадни. Когато бъбреха помежду си на узбекски, те съвсем не пречеха на Вадим, защото говореха спокойно и с дълги паузи. Мурсалимов изглеждаше като мъдър старец; Вадим бе срещал такива като него по планините. Само веднъж нещо се разсърди и заспори сърдито с Ахмаджан. Вадим искаше да разбере за какво става дума и помоли да му преведат. Оказа се, че Мурсалимов се сърди за новоизмислените имена, плод на съединяването на две, а дори и на три думи в една; той твърдеше, че съществуват само четиридесет истински имена, оставени от пророците, и че всички други не са правилни.
Разбран човек бе и Ахмаджан. Ако го помолиш да пази тишина, винаги се съгласяваше. Веднъж се случи така, че Вадим му разказа за живота на евенките [35] и порази неговото въображение. Два дни Ахмаджан обмисляше съвършено непознатия живот на това малцинство и задаваше на Вадим изненадващи въпроси:
— Кажи какво е облеклото на тези евенки?
На следващия ден сутринта:
— А как прекарват деня?
Не приемаше обясненията, че тези евенки «просто така живеят».
Тих и вежлив бе и Сибгатов, който често играеше с Ахмаджан дама. Бе ясно, че е необразован, но разбираше, че да говориш високо е неприлично. Дори когато спореше с Ахмаджан, пак говореше някак спокойно.
— Нима тук има истинско грозде? Нима тук има истински дини?
35
Национално малцинство, живеещо на територията на Красноярския край, Източен Сибир, в състава на Руската федерация. Б.пр.