Раково отделение

Глава 19

Скорост, равна на скоростта на светлината

Не всеки нарича майка си мамо, особено в присъствието на други чужди хора. От това се срамуват момчетата, след като навършат петнадесет, и по-младите от тридесет. Но Вадим, Борис и Юрий Зацирко никога не бяха се срамували. Те обичаха майка си винаги, а след разстрела на баща им — още повече. Разликата във възрастта им бе малка. Растяха като трима равни помежду си, винаги дейни и в училището, и у дома; улицата не им оказваше никакво влияние и те никога не огорчаваха овдовялата си майка. Всичко тръгна от една детска снимка: после на всеки две години, за сравнение, тя ги водеше да се снимат (докато не си купиха фотоапарат) и така в домашния албум се увеличаваше броят на една и съща снимка — майката с тримата си сина, майката с тримата си сина. Тя бе светла, а синовете й мургави: това се дължеше навярно на онзи пленен турчин, който някога бе се оженил за тяхната прабаба от Запорожието. Страничните хора трудно можеха да разберат на снимката кой кой е. На всяка следваща снимка те изглеждаха все по-големи, видимо заякваха; ставаха по-високи от майка си, която неусетно остаряваше, но пред обектива се изпъваше горда с живата история на своя живот. Бе лекарка, известна в родния им град, обсипвана е много благодарности и подаръци — неизменните домашни баници, но дори и нищо полезно да не бе направила в живота си, нейният живот на жена бе напълно оправдан с отглеждането на трима такива синове. И тримата постъпиха в един и същи институт — политехническия; най-големият завърши геоложкия факултет, средният — електротехническия, а малкият завършваше строителния и всичко бе наред.

Бе, докато майка им не узна за болестта на Вадим. В четвъртък едва не отпътува, за да го види. В събота получи телеграма от Донцова, че е нужно колоидно злато. Върна отговор с телеграма в неделя, в която съобщаваше, че отива да търси такова злато в Москва. В понеделник, вторник и днес, в сряда, сигурно чакаше да я приемат в Министерския съвет и на други важни места, за да й дадат от фондовото колоидно злато, нужно за спасението на сина й; смяташе да използва името на загиналия му баща (той бе оставен в града като интелигент, обиден на съветската власт, и разстрелян от немците поради обвинение за връзки с партизаните и за укриване на ранени).

Всички тези молби бяха отвратителни и оскърбителни за Вадим, независимо, че не присъстваше лично. Той ненавиждаше всички връзки, не признаваше никакви втори начини и използването на чужди заслуги или познанства. Колкото и необходимо да бе това, за да се излекува, той не искаше да ползва каквито и да било предимства. Впрочем, следейки внимателно Донцова, той бързо разбра, че и без мамината телеграма Людмила Афанасиевна би му отделила не по-малко време и внимание; само онази телеграма за колоидното злато не трябваше да изпраща.

Ако майка му намереше златото, щеше да се появи веднага тук; но дори и да не се получеше нищо, пак щеше да дойде. След като чу за брезовата гъба, той й написа писмо не защото повярва, а защото искаше да успокои майка си. Но ако отчаянието й продължи да расте въпреки знанията и убежденията си на лекар, тя ще отиде при онзи знахар, за да вземе от него вълшебния исъккулски корен. (Олег Костоглотов дойде вчера и сподели, че е отстъпил пред лекарката и е излял отварата от корена, която бе малко, но обеща да му даде адреса на стареца, ако вече не са го прибрали.)