Раково отделение

Павел Николаевич го засърбя под лъжичката и той разбра, че не може да се отскубне от костеливите ръце на смъртта. Вчера на първия етаж видя със собствените си очи през отворената врата на операционната как покриха нечие тяло с бял чаршаф. Едва сега той вникна в смисъла на израза, който бе чул от една санитарка: «И този скоро ще легне под чаршафа». Ето какво било! Представяме си смъртта в черно, но това е далеч преди да се срещнем с нея, а в действителност тя е в бяло.

Разбира се, Русанов знаеше, че всички хора са смъртни, и все някога и самият той ще сдаде багажа. Но този ден щеше да дойде някога, а не сега! Някога не е страшно да умреш, страшно е да умреш днес.

Бялата равнодушна смърт, въплътена в материята на чаршафа, все още не решила кого да обгърне, се приближаваше внимателно към него, без да вдига шум с чехлите си, а Русанов, усещащ приближаването й, не само че не можеше да е бори с нея, а и въобще не бе в състояние нито да мисли, нито нещо да реши, нито дори да се изкаже. Тя бе дошла незаконно, а нямаше инструкции и правила, които биха могли да защитят Павел Николаевич.

Жал му бе за самия него. Не можеше да си представи, че бе възможно такъв целеустремен, настъпателен и дори красив живот като неговия да бъде прекъснат от тази външна подутина; умът му отказваше да го възприеме като необходимост.

Изпитваше такава непоносима мъка, че очите му постоянно се насълзяваха; виждаше предметите и хората като през мъгла. През деня криеше сълзите с очилата или с кърпата, но тази нощ плака тихо и дълго, без въобще да се срамува от себе си. От детството си не бе плакал и бе забравил какво е това да плачеш; но с изненада откри, че сълзите могат и да помагат. Те не премахнаха нито една от опасностите и бедите — нито възможната ракова смърт, нито съдебното разследване на стари дела, нито страха от предстоящата инжекция и новото бълнуване, но все пак сякаш го отдалечиха на известно разстояние от тези опасности; сякаш му светна пред очите.

Отслабна много, малко се движеше, нямаше апетит, но намираше нещо дори приятно в това състояние; опасно приятно отмаляване като при замръзналия, който няма сили да се помръдне. И сякаш бе парализирана неговата някогашна гражданска непримиримост, която избухваше, щом само забележеше нещо уродливо или неправилно. Вчера Хищника, с усмивчица на уста, лъжеше главния лекар, че е целинник, и ако Павел Николаевич бе казал само две думи, от Хищника не би останала и следа.

Но той не каза нищо, премълча. От гледна точка на гражданското поведение тази му постъпка бе нечестна, защото негов дълг бе да разобличава лъжата. Но кой знае защо Павел Николаевич не го направи. И не защото му бе трудно да говори или защото се страхуваше от отмъщението на Хищника: не, това по-скоро се дължеше на усещането, че вече не всичко, което става в стаята, има някаква връзка с Павел Николаевич; дори бе обхванат от странното чувство, че този креслив грубиян — ту непозволяващ да угасят лампите, ту отварящ форточката, когато си поиска, ту грабващ пръв новия вестник, в края на краищата е възрастен човек със своя съдба, може би и не много щастлива, и нека живее, както си иска.