Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
— Не е разумно така да се съсипвате, господарю. Смешно е… Щом е тъй и щом не можете без госпожицата, ще отида да й кажа докъде сте се докарали…
При тези думи Паскал изведнъж стана, но политна и се хвана за гърба на един стол.
— Забранявам ви, Мартин!
— Пък аз много ще ви слушам! Че пак да ви намеря полумъртъв, да си изплачете всичките сълзи. Не, не! Ще доведа госпожицата и ще й кажа истината, и ще я накарам да си остане при нас!
Но той я беше сграбчил гневно за ръката и не я пускаше.
— Заповядвам ви да мирувате, чувате ли? Иначе ще си отидете с нея… Защо дойдохте? На мен ми прилоша от вятъра. Това никого не засяга.
После му домиля за нея, обичайната му добрина надви и той се усмихна:
— Горкичката ми Мартин, ама как ме ядосахте! Оставете ме да действувам така, както съм длъжен да действувам за доброто на всички ни. И не споменавайте нито дума, много ще ме наскърбите.
Сега Мартин преглътна сълзите си. Беше време да се придобрят, защото почти веднага след това Клотилд влезе. Беше станала рано, бързаше да се види час по-скоро с Паскал и вероятно до последния миг се надяваше, че той ще я задържи. И нейните клепачи бяха натежали от безсъние; веднага впери поглед в него със същия въпросителен израз. Но Паскал беше още толкова разстроен, че тя се изплаши.
— Не, няма нищо, уверявам те. Щях дори да спя добре, ако не беше мистралът… Нали, Мартин, и на вас това ви казвах?
С едно кимване прислужницата потвърди. И Клотилд се примири, не му извика, че и тя цяла нощ се е борила и страдала, че като него е примирала. Двете жени вече приемаха саможертвата му и се стараеха да му се подчиняват, да му помагат да я понесе.
— Чакай — продължи Паскал, като отиде до малкото бюро и го отвори, — тук има нещо за теб… Вземи! В този плик има седемстотин франка.
И макар че тя завика, че не иска да слуша, Паскал й се отчете: от шестте хиляди, получени за бижутата, били похарчени едва двеста; той си оставял сто, за да изкара до края на месеца със строга пестеливост, с „черното скъперничество“, което бил започнал да проявява. После вероятно щял да продаде Сулейад, щял да работи, въобще щял да се справи. Но не искал да пипа петте хиляди, които оставали, защото си били нейни и тя щяла да ги намери в чекмеджето.
— Учителю, учителю, много ме наскърбяваш…
Той я прекъсна:
— Това е моето желание и недей сега ти да ми разбиваш сърцето… Виж какво, вече е седем и половина, отивам да вържа сандъците, щом казваш, че са затворени.
Като останаха сами една срещу друга, Клотилд и Мартин известно време се гледаха мълчаливо. Откакто се бе създало новото положение, те чувствуваха глухото си съперничество за своя обожаван учител и господар: яркото тържество на младата господарка, стаената ревност на старата прислужница. По всичко личеше, че днес старицата остава победителка. Но в тази последна минута вълнението, което и двете изпитваха, ги сближаваше.
— Мартин, не го оставяй да се храни като бедняк. Трябва да ми обещаеш, че той ще има вино и месо всеки ден, нали?
— Не се безпокойте, госпожице.
— И да знаеш, тези пет хиляди франка, които са там, са си негови. Надявам се, че няма да ги пазите, а вие да умирате от глад. Искам да го глезиш.
— Пак ви казвам, госпожице, оставете на мен, на господаря нищо няма да му липсва.
Отново млъкнаха и продължиха да се гледат.
— Освен това внимавай да не се преуморява. Заминавам много разтревожена, от известно време здравето му не е толкова добро. Ще се грижиш за него, нали?
— Ще се грижа, бъдете спокойна, госпожице.
— Да знаеш, че на теб го поверявам. Сега вече само ти му оставаш и това малко ме успокоява, защото ти го обичаш. Обичай го колкото можеш повече, обичай го двойно, за двете ни.
— Да, госпожице, колкото мога.
Очите им се напълниха със сълзи и Клотилд добави:
— Искаш ли да ме целунеш, Мартин?
— О, госпожице, от все сърце!
Когато Паскал влезе, ги завари така прегърнати. Направи се, че нищо не е забелязал, вероятно за да не се разчувствува. Заговори високо за последните приготовления преди заминаването, като припрян човек, който не иска да изпуснат влака. Бил вързал сандъците и чичо Дюрийо току-що ги бил откарал с каруцата, така че щели да ги намерят на гарата. Но беше едва осем часът, имаха на разположение повече от два часа. Прекараха два тягостни часа в безсмислена тревога, с болка се въртяха из къщата, непрекъснато мислеха за горчивата раздяла. Закуската им отне четвърт час. После трябваше да стават, да сядат. Очите им не се откъсваха от часовника, в зловещата къща минутите им се струваха безкрайни като агония.