Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
Откакто Клотилд не беше при него, Паскал се бе потопил в работа, опитваше се да се удави, да изчезне в нея. Седеше затворен, вече не стъпваше в градината, а един ден, когато Мартин се качи да му каже, че е дошъл доктор Рамон, дори намери сили да отговори, че не може да го приеме. И цялата тази упорита воля за усамотение имаше една-единствена цел: Паскал търсеше пълна забрава в непрестанния труд. Колко щеше да му бъде драго да прегърне бедния Рамон! Защото отгатваше прекрасното чувство, което го бе накарало да дойде да утеши стария си учител. Но защо да загуби един час? Защо да рискува да се развълнува, да се разплаче, след което волята му щеше да отслабне? Сядаше на масата си още от зори, работеше цялата сутрин и целия следобед, често продължаваше до късна нощ при светлината на лампата. Искаше да осъществи един отдавнашен замисъл: да преработи цялата си теория за наследствеността на нова основа, да използува своите семейни досиета, документи и като държи сметка за средата, да установи по какви закони в дадена човешка група животът математически се разпределя и води от един индивид към друг: огромна библия, генезис на родовете, на обществата, на цялото човечество. Надяваше се, че широтата на подобен план, усилието, необходимо за изпълнението на една толкова колосална идея, ще го погълне изцяло, ще му върне здравето, вярата, гордостта, върховната наслада от осъщественото дело. Но колкото и да се стремеше да се увлече, да се отдаде всецяло, страстно, успяваше само да преумори тялото и ума си, въпреки всичко работеше разсеяно, без сърце, всеки ден се чувствуваше все по-болен и по-отчаян. Нима това бе окончателен провал на труда? Той, който бе отдал целия си живот на труда, той, който гледаше на труда като на единствен двигател, благодетел и утешител, нима щеше да бъде принуден да стигне до заключението, че да обичаш и да бъдеш обичан стои над всичко? Понякога потъваше в обширни разсъждения, дообмисляше новата си теория за равновесието на силите, която се състоеше в това да се установи, че всичко, което човек получава чрез сетивата, трябва да го върне като движение. Какъв пълен, естествен и щастлив живот би водил човек, ако живее, действувайки като добре настроена машина, която възвръща във вид на сила изразходваното гориво, сама се поддържа здрава и красива чрез едновременното и съгласувано действие на всички свои органи! Тук Паскал виждаше еднакво количество физически и умствен труд, еднакво количество чувство и разсъдъчност, участието на сексуалната, както и на мозъчната дейност, без никаква преумора в една или в друга насока, защото преумората е просто нарушение на равновесието и болест. Да, да! Да започнем по нов начин живота и да знаем как да го живеем; да копаем земята, да изучаваме света, да обичаме жената, да постигнем човешко съвършенство, бъдещото общество на всеобщо щастие чрез правилно използуване на цялото същество — ето какво прекрасно завещание би могъл да остави един лекар философ! И тази далечна мечта, тази теория, която той съзираше, го изпълваше с огорчение при мисълта, че той вече беше само една прахосана, една погубена сила.
В основата на мъката му преобладаваше чувството, че той е свършен човек. Тъгата по Клотилд, страданието, че вече не е негова, увереността, че никога вече няма да бъде негова, всеки час все повече го завладяваха, като вълна от болка, която отнасяше всичко. Трудът бе претърпял поражение и понякога Паскал отпускаше глава върху някоя недовършена страница и плачеше с часове, без да намери сили да хване отново перото. А когато упорствуваше да работи, когато съзнателно се затъпяваше с работа, дните му завършваха с ужасни нощи, нощи на изпепеляващо безсъние, през които той хапеше чаршафите, за да не крещи името на Клотилд. Тя беше навсякъде в тази унила къща, в която Паскал се бе затворил.
Виждаше я как прекосява всяка стая, виждаше я на всеки стол, зад всяка врата. Долу в трапезарията не можеше да седне да се храни, без да си я представи седнала срещу него. Горе във всекидневната тя продължаваше да бъде негова неразделна другарка — толкова дълго бе живяла все там с него, че образът й сякаш се излъчваше от предметите: той непрекъснато я усещаше до себе си, съзираше я тъничка, изправена пред работната й стойка, наклонила изящния си профил над някой пастел. И Паскал не излизаше, за да избяга от скъпия и мъчителен спомен, който го преследваше, защото бе уверен, че ще го намери навсякъде и в градината: Клотилд, замечтана на края на терасата, Клотилд, обикаляща бавно алеите на боровата горичка, седнала под яворите, разхладена от безспирната песен на чешмата, легнала на хармана привечер със зареян поглед, очакващ звездите. Но за него съществуваше най-вече едно място, което го влечеше и го ужасяваше, едно светилище, където влизаше разтреперан: стаята, в която тя му се бе отдала, където бяха спали заедно. Държеше ключа у себе си, не бе разместил нито един предмет след печалната сутрин на заминаването й; забравена пола още бе метната на едно кресло. Там той усещаше дори нейното дихание, свежата й миризма на младост, запазена във въздуха като парфюм. Безумно разтваряше обятия, прегръщаше нейния призрак, който се носеше в нежния розов сумрак на стаята със затворени капаци на прозорците и избелели басмени тапети с цвят на зора. Паскал се разплакваше с глас пред мебелите, целуваше леглото, хлътналото място, където се очертаваше нейното божествено стройно тяло. И радостта му, че е тук, мъката му, че Клотилд не е с него, всички тези бурни вълнения до такава степен го изтощаваха, че той не смееше да идва всеки ден на това опасно място, спеше в своята студена стая, където безсъницата не му я показваше толкова близка, толкова жива.