Доктор Паскал

След унилата вечеря в светлата трапезария с цъфтящи букети по стените Паскал каза, че трябва да си легнат рано. Клотилд щеше да замине на другия ден сутринта с влака в десет и четвърт и той се тревожеше за нея, защото пътуването беше дълго — двадесет часа. После, преди да си легне, я целуна, но решително пожела още тази нощ да се върне в своята стая и да спи сам. Искал на всяка цена, както обясни, тя да си отпочине. Ако останели заедно, нямало нито тя, нито той да мигнат, щели да прекарат безкрайно печална безсънна нощ. Тя напразно го молеше, гледаше го с големите си нежни очи, протягаше към него божествените си ръце: той има необикновената сила да си отиде, след като я целуна по очите, зави я, посъветва я да бъде разумна и хубаво да се наспи. Та нима не бяха вече разделени? Щеше да му бъде съвестно и срамно да я обладае, когато тя вече не беше негова. Но колко ужасно бе завръщането му в неговата влажна, запустяла стая, където го чакаше студеното ергенско легло! Струваше му се, че се завръща в старостта и че тя завинаги се спуска върху него като оловен похлупак. Отначало обвини вятъра за безсънието си. Замрялата къща се изпълваше с вой, умолителни гласове, гневни гласове се преплитаха сред проточени ридания. На два пъти става, за да отиде пред вратата на Клотилд да се ослуша, но нищо не чу. Слезе долу да затвори една врата, която се блъскаше с глухи удари, сякаш нещастието хлопаше на стената. Вятърът свистеше из тъмните стаи. И той се прибра да си легне замръзнал, разтреперан, преследван от зловещи видения. После осъзна, че този силен глас, който го измъчваше, който му отнемаше съня, не идва от развилнелия се мистрал. Това беше зовът на Клотилд, усещането, че тя е още тук, при него, а той се бе отказал от нея. Тогава се замята в пристъп на безумно желание, на отвратително отчаяние. Господи! Никога вече да не бъде негова, когато той можеше с една дума още да я има, да я има завинаги! Сякаш от собствената му плът изтръгваха тази млада плът, която му отнемаха. Една тридесетгодишна жена може да се съвземе. Но какво усилие се изискваше посред страстта на неговата залязваща мъжественост, за да се откаже от това свежо тяло, ухаещо на младост, което царствено се бе отдало, което му принадлежеше като негова собственост, негова вещ! Той десет пъти едва не скочи от леглото, да отиде отново да я прегърне, да я задържи. Ужасната криза трая до зори сред бесния напор на вятъра, от който цялата къща се тресеше.