Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
— Ах, какъв вятър! — каза Клотилд по едно време, когато всички врати изстенаха под напора на мистрала.
Паскал отиде до прозореца, погледа безумния бяг на дърветата, подгонени от бурята.
— От сутринта непрекъснато се усилва. Ще трябва да видя какво става с покрива, изпопадаха керемиди.
Те вече не бяха заедно. Чуваха само бесния вятър, който помиташе всичко, отнасяше живота им.
Най-после в осем и половина Паскал каза:
— Време е, Клотилд.
Тя стана от стола, на който седеше. В някои мигове забравяше, че заминава. Изведнъж осъзна ужасната истина. Погледна го за последен път. Той не разтвори обятията ся, за да я задържи. Свършено беше. Лицето й застина — мъртво, като поразено от гръм.
Отначало си размениха обичайните думи.
— Ще ми пишеш нали?
— Разбира се. И ти ми се обаждай колкото се може по-често.
— И главно, ако се разболееш, веднага ме повикай.
— Обещавам ти. Но не се бой, аз съм здрав.
После, преди да напусне тази толкова скъпа за нея къща, Клотилд я обгърна с гаснещ поглед. И се отпусна на гърдите на Паскал, прегърна го и прошепна:
— Искам тук да те целуна, искам да ти благодаря… Учителю, ти ме направи това, което съм. Често си ми го казвал: ти поправи моята наследственост. Какво щеше да стане с мен там, в средата, където израсна Максим?… Да, ако у мен има нещо свястно, само на теб го дължа, на теб, който ме пресади в този дом, сред истина и добрина, отгледа ме, за да стана достойна за обичта ти… И след като ме взе и ме обсипа с богатствата си, днес ме отпращаш. Да бъде волята ти: ти си моят учител и ти се покорявам. И въпреки това те обичам и винаги ще те обичам.
Той я притисна до сърцето си, отговори:
— Аз мисля само за твоето добро, довършвам делото си.
И при тази последна, при тази сърцераздирателна целувка тя каза много тихо с въздишка:
— Ах, ако детето бе дошло!
Стори й се, че той изстена, когато заговори още по-тихо, едва доловимо:
— Да, моята мечта, единственото добро, истинско дело… не съумях да го осъществя… Прости, ми, опитай се да бъдеш щастлива.
Старата госпожа Ругон вече чакаше на гарата. Беше много весела, много оживена въпреки осемдесетте си години. Ликуваше: смяташе, че вече държи в ръцете си своя син Паскал. Когато ги видя такива стреснати, се зае да урежда всичко, взе билет, предаде сандъците на багаж, настани Клотилд в купе само за жени. После надълго говори за Максим, даде наставления, настоя да бъде редовно осведомявана. Но влакът не потегляше. Изминаха още пет ужасни минути, през които седяха едни срещу други, без да си говорят. Накрая се разцелуваха, колелата силно затракаха, кърпички се размахаха. Всичко свърши.
Паскал внезапно забеляза, че е сам на перона, докато там някъде влакът изчезваше зад един завой. Тогава, без да слуша майка си, се затича, запрепуска като младеж, изкачи склона, из катери се по стъпалата от суха зидария и за три минути стигна на терасата на Сулейад. Тук мистралът бушуваше, с яростен напор огъваше като сламки стогодишните кипариси. На избледнялото небе слънцето изглеждаше уморено от този вятър, който вече шест дена брулеше лицето му. И както разрошените дървета, Паскал устояваше, дрехите му плющяха като знамена, шибани от бурята, косите и брадата му се развяваха. Задъхваше се, ръцете му се опитваха да сдържат учестеното биене на сърнето му. Гледаше в далечината влака, който бягаше през голото поле, мъничък влак, като клонче с изсъхнали листа, гонено от мистрала.
XII
Още на другия ден Паскал се усамоти в голямата празна къща. Престана да излиза, напълно прекрати и без това вече редките си лекарски посещения, заживя със затворени врати и прозорци в пълно уединение и мълчание. На Мартин бе дал строго нареждане да не пуска никого, под никакъв предлог.
— Ами майка ви, господарю, госпожа Фелисите?
— Нея по-малко от всеки друг. Имам съображения… Ще й кажете, че работя, че имам нужда да се съсредоточа и че я моля да ме извини.
Старата госпожа Ругон идва три пъти едно след друго. Беснееше на долния етаж, той я чуваше как повишава глас, как се сърди, иска да влезе при него насила. После шумът стихваше, долавяше се само жално съзаклятническо шептене между нея и прислужницата. Паскал нито веднъж не отстъпи, не се наведе през перилото горе, за да й извика да се качи.
Един ден Мартин се осмели да му каже:
— Все пак, господарю, жестоко е така да затваряте вратата си пред собствената си майка. Още повече, че госпожа Фелисите идва за добро, защото знае колко сте притеснен и иска да ви помогне.
Той извика раздразнено:
— Не й ща парите, чувате ли!… Ще работя, все мога да си изкарам хляба, дявол да го вземе!