Доктор Паскал

— Представете си, у господин Грангийо сметките се уреждат, поне на мен така ми изглежда… Та тая сутрин отидох да видя и ми казаха, че сигурно и вие ще получите нещо и че мога да взема сто франка… Било достатъчно да се подпиша. Вие после ще уредите работата.

Паскал сякаш почти не се изненада. Мартин се надяваше, че той няма да отиде да проверява. И все пак се почувствува облекчена, като видя с каква безгрижна лекота приема нейната измислица.

— Е, чудесно! — извика той. — Аз нали казвах, че човек никога не бива да губи надежда. Така ще имаме време да си организираме работите.

Под „работите“ той имаше предвид продажбата на Сулейад, за която смътно мислеше. Но с каква ужасна болка щеше да напусне тази къща, където Клотилд бе израснала, където бе живял с нея близо осемнадесет години! Беше си дал срок две-три седмици, за да реши. Когато се появи надеждата да си възвърне част от парите, съвсем престана да мисли за тази продажба. Отново се отпусна, ядеше това, което Мартин му поднасяше, дори не забелязваше скромното благоденствие, което тя му създаваше с умиление, с обожание, огорчена, че накърнява своето малко съкровище, но толкова щастлива, че сега го храни, без той да подозира, че живее благодарение на нея.

Впрочем едва ли може да се каже, че Паскал й беше благодарен. След като избухнеше, му домиляваше за нея, съжаляваше. Но при състоянието на трескаво отчаяние, в което живееше, това не му пречеше отново да кипва по най-дребен повод. Една надвечер, след като пак чу майка си дълго да разговаря с Мартин в кухнята, побесня от гняв.

— Запомнете, Мартин, не желая повече да стъпва в Сулейад… Ако още веднъж я пуснете долу, ще ви изгоня!

Мартин толкова се стресна, че не помръдна. През тези тридесет и две години, откакто му слугуваше, никога не я бе заплашвал, че ще я изгони.

— Ах, господарю, ще имате ли сърце? Ами аз няма да си отида, ще легна на прага.

Той веднага се засрами от необуздаността си и заговори по-меко:

— Знаете, на мен ми е напълно ясно какво става. Тя идва да ви подучва, да ви настройва против мен, нали?… Да, книжата ми дебне, иска всичко да задигне от шкафа горе, всичко да унищожи. Познавам я: като иска нещо, иска го докрай… Така че й кажете, че аз бдя и докато съм жив, няма да я оставя дори да се приближи до шкафа. Пък и ключът е тук, в джоба ми.

И наистина, целият му страх, страх на учен, когото преследват и заплашват, се бе върнал. Откакто живееше сам, отново имаше чувството за надвиснала опасност, чувството, че непрекъснато, подмолно му се готви клопка. Обръчът се затягаше и той проявяваше такава суровост спрямо опитите на майка си да нахълта в дома му, отблъскваше атаките й, защото не се заблуждаваше относно истинските й намерения и се боеше да прояви слабост. Ако я пуснеше да влезе тук, тя щеше постепенно да му се наложи, щеше да го унищожи. Затова и изтезанията му се бяха възобновили, по цял ден беше нащрек, вечер сам заключваше вратите, често ставаше нощем да се увери, че някой не е разбил бравите. Главно се опасяваше да не би майка му да спечели прислужницата на своя страна и тя, смятайки, че осигурява спасението на душата му, да й отвори. Паскал сякаш виждаше как досиетата му горят в камината и отново, обзет от болезнена страст, от скръбна нежност към тази ледена купчина, тези хладни ръкописи, заради които бе пожертвувал любовта и които се мъчеше да обича достатъчно, за да забрави всичко останало, стоеше на стража около тях.