Доктор Паскал

Сред упорития си труд Паскал имаше още една голяма горчива радост: писмата на Клотилд. Тя редовно му пишеше два пъти седмично дълги писма по осем-десет страници, в които му разказваше за всекидневния си живот. Не изглеждаше да е много щастлива в Париж. Максим, който вече не ставал от инвалидното кресло, навярно я тормозеше с изискванията си на разглезено момче и на болник, защото тя говореше като затворница, заета непрекъснато с грижи около него, не можела дори да се приближи до прозореца, да погледне към булеварда, където минавал потокът светски хора, тръгнали на разходка към Булонския лес. От някои изречения се долавяше, че след като я бе викал толкова нетърпеливо, брат й, който вечно се безпокоеше, че хората го експлоатират и грабят, вече е започнал да я подозира, да изпитва недоверие и омраза към нея като към всички, които му слугуваха. Два пъти видяла баща си, бил все така весел и претоварен, станал привърженик на републиката, издигал се политически и материално. Сакар я бил повикал настрана, за да й обясни, че горкият Максим е наистина непоносим и че тя ще прояви рядка всеотдайност, ако се съгласи да стане негова жертва. И понеже Клотилд не можела да свършва цялата работа, баща й дори имал любезността да прати още на другия ден племенницата на своя бръснар, някакво осемнадесетгодишно, много русо и наглед невинно девойче, на име Роз, което сега й помагало да се грижи за болния. Впрочем Клотилд не се оплакваше, напротив, стараеше се да покаже, че е спокойна, доволна, примирена с живота. Писмата й бяха пълни с душевна сила, в тях нямаше гняв против жестоката раздяла, нито отчаяни молби Паскал да я повика при себе си. Но как я усещаше той между редовете: тръпнеща от бунт, цяла устремена към него, готова да направи безумие, за да се завърне незабавно при една негова дума!