Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— То беше пълничко, розовичко и неопетнено — самото съвършенство! — и след като го зърнах, веднага разбрах за какво всъщност бях създадена. Аз не се чуках заради самия секс, нито защото се доближавах до смъртните хора по време на сношението, нито пък заради това, че партньорите ми умираха. Чуках се, понеже исках да имам бебе като това. Като техния Майкъл! Тя наведе леко глава и каза:
— Можех да го открадна, нали разбираш? Можех да отида при баща му, да се чукам с него така, че да си изгуби ума по мене, и после да прошепна в ухото му, че трябва да убие жена си. И когато тя стигнеше до полянката в края на пътя, щях да го шибам до смърт, след което бебето — това прелестно розово бебенце — щеше да е мое! Разбираш ли?
— Да — отвърна Сузана. Малко и беше прилошало. По средата на улицата призрачната жена се завъртя за пореден път и пак тръгна към тях. Няколко фасади, по-надолу гласовитият робот продължаваше да напява постоянния си репертоар:
— Открих, че не можех да се доближа до тях — рече Мия. — Като че ли около тях бе нарисувана магическа окръжност. Предполагам, че беше заради бебето.
Тъмнокожата жена кимна.
— Тогава се появи чумата. Алената смърт. Някои хора разправяха, че нещо се било отворило в Замъка — някаква стъкленица с дяволски прах или нещо подобно, която трябвало да си стои запечатана за вечни времена. Други пък смятаха, че чумата е дошла от пукнатината — мястото, което наричаха Дяволския дирник. Както и да е, това сложи край на живота във Федик, край на живота на границите с Дискордия. Мнозина заминаха пеша или с каруци, а бебето Майкъл и родителите му останаха, надявайки се, че някой от влаковете ще дойде. Прекарвах всеки ден в трескаво очакване чумата да ги повали — копнеех за мига, когато алените петна ще пропълзят по сладките бузки на бебето и пухкавите му ръчички — ала това така и не се случи. Никой от тримата не се разболя. Навярно около тях наистина имаше магическа окръжност. Може и така да е било. После дойде влакът мисля, че беше Патриша. Патриша Моно. Разбираш ли за…
— Да — рече Сузана. Знаеше всичко, което и се искаше, за спътницата на Блейн Моно. Някога маршрутът и навярно се е простирал от Федик чак до Луд.
— Добре. Те се качиха. Наблюдавах ги от перона, бършех невидимите си сълзи и ридаех безмълвно. Те се качиха с мъничкото си сладурче… което бе на около три-четири годинки по това време, вече можеше да ходи и приказваше. И си заминаха. Опитах се да ги последвам и… не можах, Сузана. Бях пленница тук. Осъзнаването на стремежа ми ме беше превърнало в такава. Сузана се замисли над това, но реши да не го коментира. — Изминаха години, десетилетия и векове. Във Федик по това време бяха останали само роботите и непогребаните трупове на жертвите на Алената смърт, които бавно се превръщаха в скелети, а после — в прах. — Тогава хората се завърнаха отново, ала аз не се осмелих да се доближа до тях, защото те бяха неговите хора. — Замълча за известно време. — Хората на онова същество.
— На Пурпурния крал.
— Да, ония с вечно кървящите дупки на челата. Те отидоха там — ничията дъщеря посочи към Когана — Експериментална станция „Дъга 16“. — Съвсем скоро проклетите им машини работеха отново, като че ли онези наистина вярваха, че машините им могат да удържат света. Но… трябва да ме разбереш правилно — те изобщо не искаха това! Да удържат света ли? Абе, кого го интересува шибаният свят? Те докараха легла…
— Легла ли? — попита озадачено Сузана. Пред тях голата красавица направи още един грациозен пирует.
— Да, за децата, макар че това беше много, ама много преди Вълците да започнат да ги водят тук, и мнооого, мноооого, мноооого преди ти да се превърнеш в част от историята на своя дин. Този час обаче наближаваше и по едно време Уолтър дойде при мен.
— Можеш ли да накараш тази жена на улицата да изчезне? — изведнъж попита Сузана (малко рязко и сопнато). — Знам, че това е твоя версия, схванах идеята, ала ме кара да се чувствам… не знам, нервна. Можеш ли да я махнеш?
— Добре — щом искаш — вдигна рамене Мия. Тя изду устните си и духна. Призрачната жена — безименното привидение — изчезна като дим.
Известно време майката на мъничето мълча, събирайки нишките на своята история. После отново заговори:
— Уолтър… ме видя. Той не беше като другите хора. Дори тези, с които се чуках до смърт, виждаха само онова, което искаха да видят. Или това, което аз исках да видят. — Тя се ухили неприятно, очевидно припомняйки си нещо. — Накарах неколцина от тях да си помислят, че шибат собствените си майки, преди да умрат! Само ако можеше да видиш физиономиите им! — После усмивката и угасна. — Но Уолтър наистина ме видя.