Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Скоро — каза тя. — Скоро ще бъдеш освободена от това бреме, Сузана от Ню Йорк, както и аз.
— Може би, но не разбирам нищо от това. А най-малко от всичко мога да проумея защо толкова много искаш да отидеш при този тип Сейър, при положение, че служи на Пурпурния крал.
— Шшшт! — сложи пръст на устните си ничията дъщеря. Тя седеше, разкрачила нозе, огромният и корем се издигаше пред нея, а очите и наблюдаваха съсредоточено пустата улица. — Именно един служител на Краля ми предостави възможността да осъществя единствената участ, която ка е предначертала за мен. Не Сейър, а един много по-могъщ от него. Такъв, на когото Сейър се подчинява. Един мъж на име Уолтър.
Сузана потръпна при споменаването на един от древните врагове на Роланд. Мия я изгледа и се усмихна мрачно.
— Виждам, че името му ти е познато. Е, това може да ни спести малко време. Боговете знаят, че говорих твърде много за моя вкус — аз съм създадена да родя мъничето си и да го отгледам, а не да плямпам. Нищо повече и нищо по-малко от това.
Тъмнокожата жена не каза нищо. Убиването беше нейният занаят, а убиването на време — сегашното и задължение; ала ето че тоталната обсебеност на Мия от бебето и започваше да и се струва изтощителна. Дори малко плашеща.
Похитителката и сякаш успя да долови тези мисли, защото каза:
— Аз съм това, което съм, и се чувствам напълно доволна от този факт. А ако другите не се чувстват така, то мен какво ме засяга тогава? Плюя на тях!
„Говори като Дета Уокър в някое от нейните настроения“ — помисли си Сузана, ала не каза нищо. Струваше и се по-безопасно да си мълчи. След кратка пауза Мия продължи:
— Обаче ще те излъжа, ако не ти кажа, че това място извиква отново… някои спомени. Да! — И тя неочаквано избухна в смях. Също толкова неочаквано за Сузана смехът и бе приятен и мелодичен.
— Разкажи ми историята си — рече съпругата на Еди Дийн. — Цялата този път. Имаме достатъчно време, преди родилните болки да започнат отново.
— Смяташ ли?
— Сигурна съм. Хайде, разкажи ми.
В продължение на няколко секунди Мия продължи да гледа към покритата с прах улица, където древната разруха бе спуснала печалното си було. Докато очакваше историята на ничията дъщеря да започне, тъмнокожата жена за пръв път забеляза колко застинал, безмълвен и лишен от сенки е Федик. Виждаше всичко с изключителна яснота, в небесата нямаше луна, както беше в нощта, когато се намираха в Замъка над Бездната, и въпреки това не можеше да се осмели да нарече това ден. „Това е безвремие — прошепна един глас в главата и — тя не знаеше на кого принадлежи. — Това е междуместие, Сузана — място, където сенките са заличени, а времето е затаило дъха си.“
Тогава Мия започна да разказва историята си. Тя се оказа по-кратка, отколкото жената на Еди Дийн бе очаквала (и по-кратка от това, което бе искала, имайки предвид желанието на съпруга си да забави максимално Похитителката), ала пък хвърли светлина върху множество неща. Сузана изобщо не се бе надявала на това. Тя изслуша с нарастващ гняв събеседничката си — и яростта и бе напълно основателна. Оказа се, че през онзи ден в каменния пръстен не се е разминала само с изнасилването от страна на демона. Била е и ограбена — подложена на най-необичайния грабеж, на който някога е ставала жертва която и да било жена. И този процес още не беше спрял.
ЕДИНАЙСЕТ
— Погледни натам — гледката може да ти хареса — каза бременната жена, която седеше до Сузана на дъсчения тротоар. — Погледни натам и виж Мия, преди да получи името си!
Тъмнокожата жена насочи поглед към улицата. Отначало не видя нищо освен захвърлено колело от каруца, разцепен (и отдавна пресъхнал) дървен улей за вода, както и някакъв сребрист предмет със звездовидна форма, който приличаше на изгубено колелце от нечии шпори.
После обаче различи неясните очертания на някаква фигура, която постепенно започна да придобива плътност пред нея. Представляваше гола жена. Красотата и бе ослепителна — Сузана разбра това още преди силуетът да се открои ясно пред погледа и. Възрастта и не можеше да се определи. Коремът и беше плосък, а пъпът и представляваше изкусителна чаша, в която всеки мъж, обичал някога жена, би бил щастлив да топне езика си. Сузана (или може би това бе Дета) си помисли: „Мамка му, та то и аз бих топнала своя…!“ Закътана между бедрата на призрачната жена се криеше срамежливо изкусителната и цепнатина.
— Ето ме — такава, каквато бях, когато дойдох тук — каза бременната и версия, която седеше до Сузана. Говореше досущ като девойка, която показва снимките от ваканцията си: „Ето ме в Гранд Кениън, ето ме в Сиатъл, ето ме в Гранд Кули Дам; а пък ето ме сега на главната улица във Федик, дано ви хареса.“ Бременната жена също бе красива, макар и не по онзи прелестно-мистериозен начин като привидението на улицата. Освен това бременната Мия имаше определена възраст — може би двайсет и осем-трийсет години — а лицето и носеше отпечатъка на натрупания опит. Който, изглежда, бе предимно горчив.