Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Кои сте вие, дето хлопате по вратите по никое време?
— Просто пътници. Виждали ли сте нашия приятел? По-рано беше войник, но го раниха. Нещо не е наред с главата, хич не е наред. Жестоко ще е да го криете от нас. Ние сме негови приятели и можем да му помогнем.
Гласът беше добродушен, но зад думите се прокрадваше нещо друго — нещо хищно. Необясним страх скова Пол. Прииска му се да изкрещи на онова нещо отвън да се маха и да го остави на мира. Вместо това захапа юмрука си и стисна зъби с все сила.
— Никого не сме виждали и никого не крием. — Гали се мъчеше да приказва тежко и нехайно, но без особен успех. — Това е нашият дом. Ние сме работни хора и имаме нужда от почивка, така че си вървете, преди да сме насъскали кучетата.
Зад вратата се чу мърморене, някакъв припрян разговор. Вратата изскърца, после — още веднъж, сякаш някой я подпираше с нещо тежко. Като се опитваше да обуздае ужаса си, Пол се запромъква по галерията към вратата, за да е близо до Гали при нужда.
— Добре тогава — обади се най-накрая гласът. — Наистина съжаляваме, че ви обезпокоихме. Тръгваме си. Тъжно е, но ще трябва да потърсим приятеля си в някой друг град, щом не е тук. — Вратата пак изскърца и резето изтрака. Невидимият странник продължи съвсем спокойно, сякаш нищо не се бе случило: — Ако срещнете такъв човек, кажете му да пита за нас в „Сънят на царя“ или по странноприемниците покрай реката. Джойнър и Тъск — така се казваме. Много искаме да помогнем на приятеля си.
Пред прага проскърцаха тежки ботуши, след това настъпи тишина. Гали посегна да отвори вратата, но Пол се наведе над парапета и му махна да не я пипа. След това се приближи до прозорчето над вратата и надникна навън.
Там стояха два силуета, загърнати в тъмни наметала. Единият беше по-едър, но Пол не можа да различи нищо повече в предутринната дрезгавина. Усети, че сърцето му задумка още по-бързо. Трескаво замаха на Гали да не помръдва. В полуздрача видя, че някои от децата се бяха събудили и надничаха от разпръснатите си из Стридената къща леговища с ококорени от страх очи.
По-дребният силует килна глава, сякаш се ослушваше. Без да знае защо, Пол отчаяно се замоли тези хора да не го намерят. Сърцето му щеше да изхвръкне. В паникьосаното му съзнание изплува един образ — огромна празнота, пустош, в която съществува само той — той и двамата му преследвачи…
Дребният силует се наведе към едрия, сякаш му пошепна нещо, след което двамата се обърнаха и тръгнаха надолу, докато се стопиха в мъглата, надигаща се откъм реката.
— Значи, двама? Да не са онези, които си видял?
Мияги закима енергично. Гали дълбокомислено свъси чело.
— Досега не се е случвало такова нещо — каза той най-сетне. — Напоследък се навъртат какви ли не — ухили се на Пол. — Не се стряскай… Но ако не са войници, значи са шпиони или някакви такива. Ще продължат да обикалят, обзалагам се.
Пол си помисли, че момчето сигурно има право.
— Значи остава само едно. Ще се махна и те ще тръгнат след мен — каза небрежно той, но мисълта, че трябва да си тръгне толкова скоро, го разстрои.
Глупаво беше да се надява, че толкова лесно ще намери покой. Доколкото изобщо си спомняше нещо, отдавна не бе попадал на място, където да се почувства у дома си.
— Как най-лесно да напусна този град? Всъщност какво има извън него? Нямам никаква представа.
— Не е толкова лесно да се движиш из квадратите — отвърна Гали. — Откакто дойдохме тук, нещата се промениха. Ако тръгнеш ей така, ще се натресеш на войниците на Черната царица и пандизът не ти мърда, а може и по-лошо да стане — поклати глава той и замислено прехапа устни. — Не, трябва да попитаме някой, който е наясно с нещата. Според мен трябва да идем при епископ Хъмфри.
— Кой е той?
— Да го водим при стария трътльо? — развесели се Мияги. — При тоя дърт пърдел?
— Той е наясно с нещата. Знае къде е най-добре да отиде повелителят. — Гали се обърна към Пол, сякаш очакваше от него да разреши спора. — Епископът е умна глава. Знае всички имена, дори на нещата, за които не би предположил, че имат имена. Какво ще кажеш?
— Ако можем да му се доверим…
Гали кимна.
— Вярно, че е стар пърделник, но е важна клечка и черните косове не го закачат. — Той плесна с ръце, за да привлече вниманието на децата, и те се скупчиха около него. — Отивам да заведа моя приятел при епископа. Докато ме няма, никакво иди ми — дойди ми и никакво пускане на никого тук. Тая работа с паролата е добра — не отваряйте на никого, дори и на мене, докато не ви каже „крем-карамел“. Ясно ли е? „Крем-карамел.“ Мияги, ти отговаряш. Бей, изтрий тая тъпа усмивка от мутрата си. Престани най-после да се правиш на кретен!