Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Жрецът нетърпеливо размаха единствената си ръка, сякаш пъдеше оса от лицето си. И каза:
— Думи за друго време и за друго място. Думи на орач, а не на конник. И ти добре знаеш, че дори божествените закони се променят. И същият този Лао Дзъ е казал — военното изкуство гласи, че аз не смея да нападам, но съм длъжен да се защитавам.
Кубрат се изсмя и каза:
— Нима походът срещу славяните е защита?
А жрецът се овладя и каза:
— Походът е естествената постъпка на конен народ, който върви по естествения път, определен от боговете. Погледни пратениците, които дойдоха при тебе. Всеки от тях следва естествения ред на нещата; те не могат да постъпят по друг начин. Тюркутите са притиснати откъм изгрева от Китай, на юг от арабите, на север от тундрата. Техният път е на запад, към славянските земи, към богатствата на ромеите и разпокъсаните царства на франки, лангобарди и германци. А ти стоиш на пътя на тюркутите. Ами ромеите? Ромеите не може да не се борят срещу славяните, защото те изяждат земите им. Ами славяните? Те пък не могат да не се борят против ромеите. Само ти, велики хане, само ти си вън от естествения ред на нещата, само ти искаш невъзможното — искаш мир, искаш покой, искаш днес да прилича на вчера. Това е невъзможно. Това е против естеството. Ти се бунтуваш против вечните порядки, установени от боговете.
А Кубрат вдигна ръка и посочи към небето. И като погледна нагоре, увлече и погледа на жреца, и погледите на синовете си. Кубрат каза на жреца:
— Виждаш ли този лешояд? Ако ето този лешояд, който се вие в небето, станеше бог на хората, какво щеше да каже? Убивайте, това е естествено — защото се храни с трупове. Повтарям ти — ти, жрецо, искаш плячка. Тангра иска плячка. Затова са твоите хубави думи.
Жрецът тихо каза:
— Хане, ти богохулстваш.
Кубрат отговори:
— Аз съм велик жрец на Тангра.
Жрецът пъхна ръка в гънките на дрехата си, сякаш да покаже, че се превръща само в уста — ще рече, само в слово — и ще се защитава и напада само със слово. И жрецът бавно изрече:
— Хане, ти жалиш войниците си. Но ако днес те не умрат от меч или стрела, утре ще ги стъпче кон или ще ги ухапе змия. А нима е голямо щастие твоите войници да измрат като беззъби старци, които мърсят мястото, на което са седнали?
И Кубрат отговори:
— Ти нямаш синове.
Жрецът каза:
— Погледни какво става по земите ти. Младите воини не знаят какво е меч и какво е стрела. А твоите стари воини пеят само за минали походи и минали битки, но сега тлъстеят по пиршествата. И когато заспят около оглозганите кости, кучетата ги прескачат, та ближат устата им и бълвоча им.
Кубрат повтори и каза:
— Ти нямаш синове.
Тогава жрецът сви очи и устни и каза:
— Красивите думи не са правдиви, правдивите думи не са красиви. Слушай! Ти си старец, който дочува стъпките на смъртта. Ти си болен от най-страшната болест за конника — желанието да задържиш. Желанието да спреш мига. Клетнико, помниш ли какво ти каза жрецът, когато обяви, че ти си хан? Каза ти, че животът е като капка роса, която лежи върху дланта ти и отразява небето. Ти можеш да се любуваш на капката, но не бива да затваряш дланта си. А ти, клети Кубрате? Ти искаш да задържиш мига — тихата степ, тихото езеро, синовете си. Ти забравяш, че си конник. Ти забравяш, че нам — на хората, Тангра е дал само мига, който отминава. Ти искаш вечност — да не би да си бог?
И жрецът млъкна, та оброни глава на гърдите си, уморен и отчаян от жестоката правда на думите си. Защото и жрецът беше старец. И Баян, и Котраг гледаха жреца.
Аспарух гледаше баща си Кубрат. Виждаше как с нечовешко усилие Кубрат държи главата си изправена срещу думите — удари, които го биеха през лицето. Видя в очите му отчаяние, когато правдата на тези думи достигна сърцето му. Видя нечовешката упоритост, с която поиска да преодолее болката си. И докато жрецът говореше, Аспарух обичаше баща си както никога досега.
А Кубрат дълго мълча, вперил поглед в лицето на жреца, но жрецът не вдигна очи, за да срещне Кубратовия поглед. И Кубрат само каза:
— Ти нямаш синове.
И като обърна коня си, пое през бляскавата пустиня на езерото. И около него, и над него нямаше нищо — само разлята светлина. А конят стъпваше така леко, че не вълнуваше водата — и зад Кубрат водата оставаше спокойна и гладка. И Кубрат, и конят му ставаха все по-малки и малки, а жрецът и синовете гледаха след тях.
3.
А сега трябва да разкажа как тъй жрецът събираше дързост да пъха единствената си ръка в устата на лъва — Кубрат, и защо лъвът не затвори челюсти да прегризе ръката му. Защото същите челюсти бяха прегризали другата ръка на жреца.