Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Бях с памучен панталон и поло с къс ръкав; с раницата в ръка слязох от верандата в двора. Бях заобиколен от безпогрешните знаци на лятото — на истинското лято, безусловно, без задръжки. Блясъкът на слънцето, мирисът на лекия ветрец, синевата на небето, формата на облаците, жуженето на цикадите: всичко възвестяваше, че лятото наистина е дошло. Метнах раницата на гръб, прекачих се през зида и скочих долу на уличката.
Навремето като малък бях избягал от къщи в точно такава красива лятна утрин. Не помня какво бе довело до решението да се махна. Вероятно съм бил сърдит на майка си и баща си. Тръгнах си от нас с раница на гърба и с всички пари, които бях спестил, в джоба. Казах на майка ми, че излизам с приятели, и я накарах да ми приготви обяд в кутия. Около къщата ни имаше хубави хълмове и децата често ходеха да се катерят по тях без надзора на възрастните. Веднага щом излязох от къщи, се качих на автобуса, който си избрах, и отидох с него до последната спирка. За мен това бе непознат далечен град. Там се прехвърлих на друг автобус и отидох в друг непознат и далечен — още по-далечен — град. Не знаех дори името му. Слязох от автобуса и тръгнах да се разхождам безцелно по улиците. В този град нямаше нищо забележително: беше малко по-оживен от квартала, където живеех, и малко по-запуснат. В него имаше улица с магазини от двете страни, железопътна гара, където спираше мотрисата, и няколко фабрички. През града течеше поток и точно срещу него имаше киносалон. От афиша отпред разбрах, че дават уестърн. По пладне седнах на една пейка в парка и си изядох обяда. Останах в града до късния следобед и когато слънцето започна да се снишава, сърцето ми се сви. Това е последната възможност да се прибереш, си казах. Щом се мръкне съвсем, няма да можеш да си тръгнеш оттук. Прибрах се със същите автобуси, с които бях отишъл. Бях си у дома преди седем и никой и не забеляза, че съм бягал. Майка ми и баща ми мислеха, че съм бил по хълмовете заедно с другите деца.
Съвсем бях забравил за тази случка. Но в мига, в който възнамерявах да се прехвърля с раницата през зида, отново изпитах същото чувство — неописуемата самота, която усетих, когато бях самичък сред непознати улици, непознати хора и непознати къщи и гледах как следобедното слънце малко по малко се снишава. После се сетих за Кумико: за Кумико, която беше изчезнала някъде само с дамската си чанта и с полата и блузата от химическото чистене. Тя беше пропуснала последната възможност да се прибере. И сега вероятно е самичка в някой непознат далечен град. Заболя ме, като си го помислих.
Всъщност не, тя не може да е сама. Вероятно е с мъж. Само така имаше някаква логика.
Престанах да мисля за Кумико.
Тръгнах по уличката.
Тревата вече нямаше зелената жизненост от времето на пролетните дъждове, а беше в обичайния си посърнал летен вид. Докато вървях, сред стръкчетата подскачаха скакалци. Видях и жабче. Тук беше светът на тези малки твари, а аз не бях нищо повече от натрапник, дошъл да наруши установения ред.
Като стигнах до празната къща на Мияваки, отворих портичката и влязох без колебание. Прекосих високите бурени в двора, заобиколих замърсената каменна птица, която продължаваше да се взира в небето, и свърнах отстрани на къщата с надеждата, че Мая Казахара не ме е видяла.
Първото, което направих, когато стигнах до кладенеца, беше да махна блокчетата, с които беше затиснат капакът, и да сваля единия от двата дървени полукръга. За да се уверя, че и сега на дъното няма вода, метнах вътре камъче. И този път се чу сух приглушен звук. Нямаше вода. Оставих раницата, извадих въжената стълба и завързах единия й край за дънера на близкото дърво. Дръпнах я с все сила, за да се уверя, че е захваната здраво. Тук трябваше да внимавам много. Ако стълбата случайно се разхлабеше или се развържеше, вероятно нямаше да изляза никога отново горе.
Както държах в ръце навитите въжета, започнах да спускам дългата стълба в кладенеца. Тя се размота до края, а аз още не бях усетил да е опряла дъното. Не можеше да е къса — бях купил най-дългата възможна. Но кладенецът беше дълбок. Светнах с електрическото фенерче право надолу, а не видях дали стълбата е стигнала дъното. Лъчът светлина проникваше само донякъде, после чезнеше в мрака.
Седнах на ръба на стената около кладенеца и нададох ухо. Из дърветата пищяха няколко цикади, сякаш се състезаваха кой е с най-силен глас и най-силно цвърчи. Птици обаче не чух. Донякъде с умиление си спомних за птицата с пружината. Може би не е искала да се надпява с цикадите и е отлетяла, за да избяга от тях.