Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Кралят се наведе и протегна ръка. Внезапно силното желание на Саймън се смени с ужас пред дивото, празно небитие на мрачната песен на меча.
„Не бива! Не може ли да разбере? Не бива!“
Когато ръката на Елиас доближи меча, поривите на вятъра стихнаха. Четирите силуета с качулки стояха неподвижно пред каруцата, петият сякаш беше потънал в още по-дълбока сянка. Тишината беше толкова гъста, че сякаш можеше да я докоснеш.
Елиас сграбчи дръжката и с плавно движение извади меча от ковчега. Страхът внезапно изчезна от лицето му и устните Му се разтеглиха в безпомощна, идиотска усмивка. Той вдигна меча високо. По ръба му танцуваше синкав отблясък, който го открояваше на фона на тъмното небе. Елиас едва не захлипа от радост:
— Аз… приемам дара на Господаря. Аз ще… изпълня нашето споразумение. — Той бавно коленичи, като държеше меча пред себе си. — Да живее Краля на бурите — Инелуки!
Вятърът отново засвистя. Саймън се отдръпна от пламтящия огън на хълма, а четирите фигури с наметалата вдигнаха белите си ръце и запяха:
— Инелуки, ай! Инелуки, ай!
„Не! — препуснаха мислите на Саймън. Кралят… всичко е загубено! Бягай, Джосуа!“
„Мъка… Мъка по цялата земя…“
Петият силует с качулка започна да се гърчи на каруцата. Черното наметало падна и се видя фигура от огненочервена светлина, плющяща като пламнало платно. Това същество, всяващо потискащ, смразяващ сърцето страх, растеше пред ужасените очи на Саймън — безплътно, с танцуващи очертания, все по-голямо и по-голямо, докато прозрачното му, поклащано от вятъра туловище не покри всичко наоколо — едно създание от вихрен въздух и огнен пурпур.
„Самият Дявол е тук! Печал, името му е Печал…! Кралят доведе Дявола! Моргенес, свети Усирис, спасете ме, спасете ме, спасете ме!!!“
Хукна като луд в черната нощ, далече от червеното нещо и тържествуващото „друго нещо“. Шумът на стъпките му бе погълнат от пищенето на вятъра. Клоните се впиваха като нокти в ръцете му, в косата и лицето му…
„Ледените нокти на Севера… останките на Асу’а“.
И когато най-накрая се препъна и падна, а духът му избяга от ужас, избяга далече в дълбоката тъма, му се стори, че в този последен миг чу как самите камъни застенаха в земята под него.
Втора част
Саймън странника
15. Среща в странноприемницата
Първото нещо, което чу, беше някакво бръмчене, някакво натрапчиво жужене, което пронизваше ушите му и насила го събуди. С полуотворено око той видя, че насреща му се блещи чудовище — някаква тъмна безформена маса от гърчещи се крака и блестящи очи. Седна и изпищя от ужас, като размахваше ръце. Прозрачните криле на земната пчела, която наивно изучаваше носа му, бръмнаха и тя отлетя, за да потърси по-спокойно място.
Изумен от трептящата яснота на пейзажа, той заслони очите си с ръка. Дневната светлина беше ослепителна. Пролетното слънце позлатяваше тревистите хълмове като на празничен парад. Накъдето и да погледнеше, полегатите склонове бяха осеяни с глухарчета и избуяли невени. Между тях сновяха пчели, прелитаха от цвят на цвят, като някакви малки доктори, които — за своя най-голяма изненада — откриваха, че всичките им пациенти се подобряват едновременно.
Саймън отново се отпусна на тревата и пъхна ръце под главата си. Беше спал твърде дълго — жаркото слънце грееше почти над главата му. От светлината космите по ръцете му блестяха като разтопена мед, а носовете на изтърканите му обувки изглеждаха така далечни, че можеше да ги вземе за мержелеещи се планински върхове.
Внезапен отрезвяващ спомен прогони остатъците от съня. Как се беше добрал дотук? Какво…
Една тъмна сянка зад рамото му го накара бързо да коленичи; обърна се и видя оградения с дървета масив на Тистерборг да се издига на не повече от два-три километра. Всеки негов детайл беше необикновено ясен, с точни и ясни очертания, и ако не бяха тревожните му спомени, той би изглеждал изпълнен с прохлада и утеха — застинал хълм, извисяващ се между обграждащите го дървета, слени в едно от сенките и светлозелените листа. По хребета му се редяха Камъните на гнева, смътни сивеещи точки на фона на синьото небе.
Изведнъж кипящият от живот пролетен ден беше помрачен от спомена за съня. Какво се беше случило миналата нощ? Той избяга от замъка, разбира се — последните мигове с Моргенес бяха сякаш прогорили дълбоко сърцето му, — но после? Какви бяха тези кошмарни спомени? Безкрайни тунели? Елиас? Огън и белокоси демони?