Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Продължи още малко по пътя. Стомахът му къркореше и му се прииска да беше запазил част от къпините. Имаше само още няколко къщи и една малка колиба, престроена в църква. После пътят извиваше нагоре под дърветата и Флет, такова, каквото си беше, свърши.
Точно след края на селцето той откри малко поточе, което ромолеше в покрития с листа чернозем. Коленичи и отпи. Опита се да не мисли за къпините и влагата. Събу си обувките, за да си направи възглавница, и се сгуши под един дъб. Заспа бързо — признателен гост в прохладната обител на дърветата.
И засънува…
Намери една ябълка на земята под голямо бяло дърво, толкова лъскава, кръгла и червена ябълка, че му беше жал да я захапе. Ала гладът му надделя и след малко той я вдигна и впи зъби в нея. Вкусът на хрупкавия сладък плод беше невероятен, но когато погледна отхапаното място, видя тънкото хлъзгаво тяло на един червей, навит на кълбо под лъскавата повърхност. Не можеше да си представи, че ще хвърли ябълката — тя беше толкова красива, а и той беше ужасно гладен. Завъртя я от другата страна, но когато отхапа, пак видя гърчещото се тяло на червея. Отхапваше отново и отново, всеки път на различно място, но винаги лигавото тяло беше под кората. То сякаш нямаше глава или опашка, а само безкрайни пръстени, увити около сърцевината, разяждащи свежата бяла плът на ябълката.
Събуди се с главоболие и горчилка в устата. Чувстваше се замаян и отпаднал и отиде до поточето, за да пийне вода. Кога някой е бил толкова самотен? Отслабващата следобедна светлина не докосваше спокойната повърхност на рекичката. Когато коленичи и се вгледа за момент в тъмната ромоляща вода, усети, че и преди е бил на такова място. Докато се чудеше, нежният шепот на дърветата, полюшвани от вятъра, бе заглушен от усилващ се човешки говор. За момент Саймън се изплаши, че пак сънува, но когато се обърна, видя хора, поне двайсетина — вървяха по пътя към Флет. Все още в сянката на дърветата, той се промъкна напред, за да ги огледа, и избърса уста с ръкава на ризата си.
Процесията беше от селяни, облечени с характерните за тази област груби овчарски дрехи, ала изглеждаха в празнично настроение. Жените бяха вплели в разпуснатите си коси сини, златисти и зелени панделки. Полите им се увиваха около босите глезени. Някои вървяха по-напред и носеха в престилките си цветчета, които ръсеха по земята. Мъжете, едни млади и пъргави, други — куцукащи старци, носеха на раменете си едно отсечено дърво. Клоните му бяха украсени с панделки, като тези на жените. Мъжете го бяха вдигнали високо и го поклащаха жизнерадостно, докато вървяха по пътя.
Саймън се усмихна. Дървото на мая! Естествено. Днес беше Денят на Белтаин и те носеха дървото на мая. Често беше гледал да издигат това дърво на Площада на битките в Ерчестър. Изведнъж усети, че усмивката му е прекалено широка. Главата му сякаш олекна. Наведе се и се скри зад храста.
Жените пееха и гласовете им се сливаха нестройно сред танците и въртенето на тълпата.
— Ела сега във Брередон,
ела на хълма с рози!
Сложи короната си от разцъфнали цветя!
Ела, танцувай ти около моя огън!
Мъжете им отговориха с весели и закачливи гласове:
— Около огъня ти ще танцувам аз, любима,
а след това под горски сенки.
И връз постеля от цветя
ний ще забравим за скръбта!
Всички заедно изпяха припева:
— Под този Ирмансол се подслони
и пей: хей-хо! Хей-хей-хей-хо!
На мая ти под стълба подслони се
и пей: хей-хо! Че идва Бог!
Жените тъкмо подхващаха друг куплет — този за ружите и лилиите, и Краля на цветята, когато шумната група стигна до Саймън. Опиянен от въодушевлението и темпераментната музика, ехтяща в главата му, той тръгна напред. На десетина крачки от него по огрения от слънцето път един от мъжете, които бяха най-близо, се спъна, защото една панделка се уви около очите му. Един от спътниците му му помогна да се освободи от нея и докато развързваше златистата лента, мустакатото му лице се изкриви в ухилена гримаса. Поради някаква причина, блясъкът на оголените му зъби възпря Саймън, който се канеше да напусне укритието си сред дърветата.