Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Приратес… — подхвана кралят.
— Моля ви, ваше величество, умолявам ви! Ще ни отнеме само минута.
Саймън с ужас откри, че част от мисълта на Приратес още не бе напуснала собственото му съзнание — беше като лепкава връв, която свещеникът не беше издърпал обратно. Той почти усещаше нервното вълнение на алхимика, когато Приратес вдигна главата на Брюгар; долавяше как откликва на тихия напев на мъжете с качулки. А после усети и нещо по-силно — тръпка на ужас, която се впи в незрялото му, уязвимо съзнание. В нощта имаше едно необяснимо „друго“, едно ужасно „нещо друго“. То се носеше над хълма като нисък облак и пламтеше в седналия на каруцата силует, като тайнствен черен пламък. Проникваше дори в твърдта на изправените камъни и ги изпълваше с доминиращото си присъствие.
Сърпът се издигна нагоре. За миг проблясващата пурпурна извивка на острието му изглеждаше като втора луна на небето — като стар червен полумесец. Приратес извика някакви заплетени думи, които Саймън не разбра.
— Ай Саму ситхетч’а — ай Накига!
Сърпът се спусна и главата на Брюгар клюмна. Пурпурночервена кръв бликна от гърлото му и се плисна по ковчега. За момент началникът на гвардията потрепери конвулсивно под ръката на свещеника, после увисна като змиорка. Тъмната струя продължаваше да капе по черния капак. Уловен в странната плетеница от чужди и собствени мисли, Саймън несъзнателно изпита ужасяващия екстаз на Приратес. После усети „другото“ — студено, мрачно, ужасяващо всеобхватно Нещо. Прастарото му съзнание ликуваше с някаква светотатствена радост.
Един от войниците повръщаше. Ако не беше безпомощното вцепенение, което го омаломощаваше, Саймън щеше да направи същото.
Приратес бутна тялото на графа и Брюгар се свлече на земята. Белите му пръсти бяха сгърчени към небето. Кръвта се просмукваше в тъмния сандък и синкавата светлина заблестя още по-ярко. Линията, която тя описваше около ръбовете на ковчега, стана много по-отчетлива. Бавно и ужасяващо капакът започна да се отваря, сякаш някаква сила го надигаше отвътре.
„Свети Усирис, който ме обича, свети Усирис, който ме обича — мислите на Саймън вихрено препускаха в ужасеното му съзнание, — помогни ми, помогни ми, помогни — самият Дявол е в този сандък, той излиза навън, спаси ме, о, помогни ми…“
„Направихме го, направихме го! — Това бяха други мисли, чужди, а не неговите. — Твърде късно е за връщане назад. Твърде късно“.
„Първата стъпка. — Най-смразяващите, най-ужасяващите мисли. — Колко ще има да плащат само…“
Докато капакът се вдигаше, светлината изскочи навън — наситеновиолетова, с оттенъци на мръсносиво и мътнопурпурно — ослепителна, пулсираща светлина. Капакът зейна отворен и в този момент вятърът задуха още по-силно, сякаш изплашен и отвратен от сиянието около дългия черен сандък. Най-после можеше да се види какво има вътре.
„Джингизу — прошепна един глас в главата на Саймън. — Джингизу…“
Беше меч. Спотайваше се в сандъка, смъртоносен като усойница; изглеждаше, като че ли някога е бил черен, ала сега блестеше с преливащ се сив блясък, като мазно петно върху тъмна вода.
„Тупти като сърце — сърце, побрало цялата тъга…“
В главата на Саймън прозвуча един силен глас — колкото отблъскващ, толкова и омагьосващ, който го примамваше като пръсти, докосващи нежно кожата му.
— Вземете го, ваше величество! — каза Приратес сред свистенето на вятъра.
Замаян и безпомощен, Саймън ненадейно пожела самият той да имаше сили да го вземе. А не можеше ли? Силата пееше в него, възпяваше властта на всемогъщите, радостта от сбъднатите мечти.
Елиас бавно тръгна напред. Един след друг войниците около него се отдръпнаха и с ридания или молитви на уста хукнаха надолу по хълма и изчезнаха сред тъмнината на близките дървета. След броени секунди на хълма останаха Елиас, Приратес, скритият Саймън, мъжете с качулките и мечът. Елиас направи още една стъпка и стигна до сандъка. Очите му се бяха разширили от страх; той изглеждаше изпълнен с тягостни съмнения и беззвучно мърдаше устни. Вятърът разгръщаше наметалото му с невидими пръсти, а тревите се сплитаха около глезените му.
— Трябва да го вземете! — повтори Приратес. Елиас се взираше в него, сякаш го виждаше за пръв път. — Вземете го! — В главата на Саймън думите на Приратес се въртяха лудешки като плъхове из горяща къща.