Престолът от драконова кост

„Все пак разбирам нещо от кухненска работа, нали? Все някой ще ми даде работа…“

От едно възвишение видя, че пътят пред него е пресечен от тъмна ивица — следи от колелата на каруца, които започваха от гората и лъкатушеха на юг през полята — вероятно път на секачи, пътека, която свързваше сечищата със земеделските земи на запад от Ерчестър. Там, където се пресичаха двата пътя, се издигаше нещо тъмно и ръбато. Кратък спазъм на страх премина през тялото му, докато не осъзна, че нещото е твърде високо, за да е някой, който го дебне. Предположи, че е бостанско плашило или параклис на Елисия, Божията Майка — кръстопътищата се смятаха за нечестиви места и обикновените хора често строяха по тях свети обители, които да прокуждат скитащите духове.

Когато приближи кръстопътя, реши, че е бил прав, като предположи, че е плашило — нещото висеше и вятърът леко го полюшваше. Но щом приближи още повече, видя, че не е никакво плашило. Скоро вече не можеше да се самозалъгва, че е нещо друго, а не това, което беше в действителност: човешко тяло, висящо на набързо вдигната бесилка.

Стигна до кръстопътя. Вятърът утихна; кафеникав облак прах се носеше около него. Той спря и погледна безпомощно. Песъчливата настилка на пътя се успокои и после пак подскочи в слаба вихрушка.

Нозете на обесения, боси и покрити с черни отоци, висяха на височината на раменете на Саймън. Главата му беше клюмнала на една страна, като на пале, хванато за врата; птиците бяха изкълвали очите и лицето му. На счупена дървена дъсчица пишеше: „Р В КРАЛСКИТЕ ЗЕМИ“. Тя леко се полюляваше на гърдите му. На пътя под обесения лежеше друго парче, на което беше надраскано: „БРАКОНИЕ“.

Саймън отстъпи назад. Слаб полъх на вятъра завъртя висящото тяло, така че главата сякаш вторачи невиждащите си очи някъде отвъд полята. Момчето тръгна с бърз ход по пътя на дърварите и се прекръсти, докато минаваше през сянката на тялото. Обикновено подобна гледка би била страшна, ала и вълнуваща, както изглеждат всички мъртви неща, но сега Саймън изпитваше само вцепеняващ ужас. Той самият беше откраднал — или поне бе помогнал в кражбата — нещо много по-голямо от това, за което този беден и окаян крадец би могъл някога да мечтае: беше откраднал брата на краля от самата кралската тъмница. След колко ли време щяха да го хванат, тъй както бяха заловили този изпояден от враните нещастник? Какво ли щеше да е неговото наказание?

Погледна назад. Разяденото лице отново се беше завъртяло, сякаш за да го изпрати с поглед. Побягна и спря чак след като стигна до едно нанадолнище, което скри кръстопътя от очите му.