Престолът от драконова кост

Изпълзя обратно с насълзени очи. В полите на хълма гореше огън. Най-високите клони на дървото бяха озарени от залеза, а пламъците играеха в основата му и така то приличаше на запалена в двата края факла. Привлечен от неустоимата миризма на храна, Саймън се приближи до бъбривите старци, които постилаха покривки и подреждаха вечерята край каменната стена зад малката църква. Изненада се и се разочарова, като видя колко оскъдни са приготовленията им — съвсем недостатъчно угощение за празничен ден, и лошото бе, че шансът да задигне нещо, без да го забележат, бе нищожен.

По-младите мъже и жени бяха започнали да танцуват около дървото на мая, като се стараеха да оформят кръг. Заради пияните, които се препъваха по склона, кръгът така не се затвори напълно. Зрителите надаваха насърчителни викове, като гледаха как танцуващите напразно се опитват да се хванат за ръце. Един след друг празнуващите се отказваха от танца и се отдалечаваха със залитане или се изтъркулваха надолу по хълма, просваха се на земята и се смееха до припадък. Саймън копнееше да се присъедини към тях.

Скоро всички насядаха на групички по тревата и покрай стената. Най-високата част на дървото приличаше на рубиненочервено копие, уловило последните слънчеви лъчи. Един от мъжете извади кокалена свирка и засвири. При звуците на инструмента постепенно се възцари тишина, нарушавана единствено от шепот и случайни звуци на сподавен смях. Най-сетне синкавата тъмнина забули всичко. Тъжният глас на свирката се рееше, като духа на печална птица. Една млада жена с черна коса и слабо лице се изправи, като се подпираше на рамото на младия си мъж. Полюшвайки се леко, като залюляна от вятъра тънка бреза, тя запя. Саймън почувства как голямата празнота, изпълнила сърцето му, се топи под звуците на песента, вечерта и натрапчивото, приятно ухание на тревата.