Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
„Сънища, идиот такъв, лоши сънища. Ужас и умора, и пак ужас. През нощта бягах през гробищата, накрая паднах, заспах и съм сънувал“.
Но тунелите… и черният ковчег? Главата все още го болеше, но същевременно усети някакво странно изтръпване, като от лед, поставен върху ударено място. Сънят изглеждаше толкова истински. Сега обаче бе далечен, изплъзващ се и безсмислен; остър спазъм на страх и болка, който би изчезнал като дим, ако му позволеше — или поне така му се струваше. Потисна спомените, погреба ги възможно най-дълбоко и затвори съзнанието си за тях, сякаш затваряше капак на кутия.
„Като че ли нямам за какво друго да се тревожа…“
Яркото слънце на Деня на Белтаин смекчи малко болката в мускулите му, но той беше целият подут… и много гладен. Изправи се схванато и изчисти полепналата по парцаливите му кални дрехи трева. Отново погледна крадешком Тистерборг. Дали жаравата на буйния огън все още тлееше между камъните там? Или разтърсващите събития от предния ден за известно време го бяха накарали да изгуби разсъдъка си? Хълмът се издигаше безучастен пред очите му. Саймън не искаше да знае какви тайни са спотаени под сенките на дърветата или в короната от камъни. Вече имаше предостатъчно въпроси без отговор.
Обърна гръб на Тистерборг и се загледа над тревистите хълмове към гората. Докато наблюдаваше необятните пустеещи земи, почувства как в сърцето му се настанява дълбока тъга и самосъжаление. Бе толкова самотен! Бяха му отнели всичко — бяха го лишили от приятели и дом. Плесна с ръце в изблик на гняв и усети парене в дланите си. По-късно! Щеше да плаче по-късно, сега трябваше да се държи като мъж. Но всичко беше така ужасно несправедливо!
Въздъхна дълбоко и отново погледна към далечните гори. Знаеше, че близо до тази тънка линия от сенки минава Старият горски път — простираше се на много мили от южната страна на Алдхеорте, понякога на известно разстояние, а друг път се прокрадваше боязливо до старите дървета като палаво дете. В други участъци минаваше направо под полите на гората, криволичеше през мрачни шубраци и тихи, нашарени от слънцето сечища. В сянката на гората бяха сгушени няколко малки селца и обичайната странноприемница.
„Вероятно ще мога да намеря някаква работа — поне колкото да си изкарвам прехраната. Гладен съм като мечка… при това току-що събудила се от зимен сън. Умирам от глад! Не съм ял от… от…“
Прехапа устни. Единственото, което трябваше да прави, беше да върви.
Докосването на слънцето беше като благословия. То стопляше израненото му тяло и сякаш едновременно с това разсейваше плътния, тревожен облак на мислите му. Почувства се почти новороден, като любопитното жребче с треперещи крака, което Шем му показа миналата пролет. Но този необикновен свят не беше напълно непорочен. Нещо непознато и потайно витаеше над яркия килим, ширнал се пред очите му, цветовете бяха твърде наситени, ароматите и звуците — прекалено сладникави.
Ръкописът на Моргенес неудобно напомни за себе си под пояса му и момчето го извади и го понесе в потните си ръце. Само след стотина крачки обаче се отказа и пак го мушна под колана. Старецът го беше помолил да го запази и той щеше да го направи на всяка цена. Подпъхна края на ризата си под него, за да не го протрива толкова.
Когато се измори да търси бродове, за да прекосява малките рекички, оплели ливадите като паяжина, събу обувките си. Уханието на тревата и прохладният въздух, колкото и да не разчиташе на това, все пак донякъде прогонваха мрачните и болезнени мисли от съзнанието му, помагаше му и калта, която се процеждаше между пръстите на краката му.
Не след дълго стигна до Стария път, но вместо да тръгне по разкаляните коловози, зави на запад и пое по обраслия с висока трева склон. Под себе си виждаше бели асфодели и сини шибои, които стояха смутени и беззащитни между следите от колела, сякаш някой ги беше изненадал, докато бавно бяха прекосявали пътя. Локвите отразяваха синьото следобедно небе и кротката кал блестеше като осеяна с блестящи стъкълца.
На двеста метра от другата страна на пътя дърветата на Алдхеорте образуваха безкраен ред, като заспали на поста си войници. Сенките бяха толкова тъмни, че наподобяваха широко отворени към земята двери, зейнали между стволовете. На други места се виждаха някакви постройки, вероятно колиби на секачи — на фона на изящната линия на гората изглеждаха доста недодялани.