Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
А аз бях с него, високо, в слънчевата светлина, на върха на неговия исторически хълм. Джим се издигаше над гората, над вековния мрак, над древното човечество. Той стоеше като статуя на пиедестал; непреклонната му младост олицетворяваше мощта и може би добродетелите на расите, които никога не стареят, които са възникнали от мрака. Не зная защо той винаги ми се струваше символичен. Това може би е истинската причина за интереса ми към неговата съдба. Не зная справедливо ли беше спрямо него да си спомням инцидента, който даде ново направление на живота му, но в същия този момент аз си припомних много ясно това. И то приличаше на сянка сред светлината.
Глава двадесет и седма
Легендата го бе вече надарила със свръхестествени сили. Да, разказваше тя, хитро били обтегнати много въжета и издигнато странно съоръжение, което се задвижвало с усилията на много хора, и всяко оръдие бавно се издигало, отмествайки храстите като някакъв глиган, който си пробива път през гъсталака, но… и тук най-мъдрите поклащали глава. Несъмнено във всичко това имало нещо тайнствено: защото какво са силата на въжетата и ръцете на хората? Непокорна душа живее в нещата и трябва да я преодоляваме с могъщи магии и заклинания. Така разсъждаваше старият Сура, ползуващ се с уважение жител на Патусан, с когото една вечер водих тих разговор. Обаче Сура също беше магьосник, когото викаха туземци, живеещи на много мили разстояние, за да присъствува на сеитбата и беритбата на ориза и да укротява неспокойната душа на нещата. Това занятие той, изглежда, считаше за много трудно и може би душите на нещата са по-непокорни от душите на хората. Що се отнася до хората в най-близките села, всички вярваха и говореха (сякаш това беше най-естественото нещо на света), че Джим замъкнал на гръб оръдията до върха на хълма — по две наведнъж.
Това принуждаваше Джим да тропа гневно с крак и да възклицава раздразнено, със смях:
— Какво можеш да направиш с такива невежи? Готови са да седят до среднощ и да бъбрят всякакви нелепости; и колкото по-глупава е измислицата, толкова повече, изглежда, им харесва.
В гнева му можеше да се забележи тънкото влияние на заобикалящата го среда. Това беше един от признаците на неговия плен. Той опровергаваше легендата с такава забавна сериозност, че накрая казах:
— Драги мой, нима допускате, че вярвам в това? Джим ме погледна с учудване.
— Разбира се, че не допускам — отвърна той и избухна в сатанински смях. — Както и да е, оръдията се озоваха там и залпът беше даден при изгрев-слънце. Ех, да бяхте видели как полетяха трески! — възкликна той.
Даин Варис, който седеше до него и слушаше със спокойна усмивка, наведе очи и раздвижи крака.
Несъмнено, когато оръдията били изкачени, успехът вдъхнал на хората на Джим такава увереност, че той си позволил риска да остави батареята на двама възрастни буги, които навремето участвували в сражения, и да се присъедини към Даин Варис и щурмовия отряд, укриващ се в клисурата. Преди разсъмване те запълзели нагоре и като изминали две трети от пътя, залегнали във влажната трева, очаквайки изгрева на слънцето, който служел за условен сигнал. Джим ми разказа с каква нетърпелива тревога следял бързо настъпващата зора; как, сгорещен от работата и изкачването, чувствувал, че изстива до кости от студената роса; как се боял, че ще започне да трепери и да се тресе като лист, преди да е дошъл часът за настъплението.
— Това бяха най-дългите трийсет минути в живота ми — довери ми той.
Лека-полека над тях, на фона на небето, почнала да се откроява обгърнатата в тишина ограда. Хората, разпръснали се по склона, се криели зад тъмните камъни и мокрите от роса храсти. Даин Варис лежал проснат на земята до Джим.
— Ние се спогледахме — каза Джим и сложи нежно ръка на рамото на приятеля си. — Той се усмихваше, сякаш нищо не му предстоеше, а аз не смеех да раздвижа устни, страхувайки се да не ме обземат тръпки. Честна дума! Обливах се в пот, когато се катерехме по хълма, тъй че можете да си представите…
Той каза — и аз му вярвам, — че нямал никакви опасения за изхода на битката. Безпокоял се само дали ще успее да сдържи треперенето си. Изходът не го тревожел. Трябвало да се добере до върха на хълма и да остане там, каквото и да се случи. Отстъпление за него не можело да има. Тези хора сляпо му се доверявали. На него! На една-единствена негова дума…