Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

От малцината, които се намираха на трапезата, се засмя само мадам Грюнлих, но Кристиан продължи да говори и очите му шареха наоколо. Говореше за английски концертни певици по кафенетата, разказа за някаква дама, която излизала на сцената с напудрена перука, чуквала с дълъг бастун по пода и пяла песента:

— Мария, знаете ли, Мария е най-безсрамната от всички... Когато някоя направи най-грешното: That's Maria[63]. Мария, знаете, е най-лошата от всички... порокът...

Той произнесе последната дума с отвратително изражение, като набърчи носа си и дигна дясната ръка с препънати пръсти,

— Assez, Кристиан! — каза консулшата. — Това съвсем не ни интересува.

Но погледът на Кристиан се плъзна разсеяно над нея и той сигурно би престанал да говори дори без нейното възражение, защото, докато малките му кръгли, хлътнали очи шареха неуморно, сам като че беше потънал в дълбок, неспокоен размисъл върху Мария и порока.

Внезапно той рече:

— Странно... понякога не мога да гълтам. Да, няма нищо смешно, за мене това е страшно сериозно. Помисля си, че може би не мога да гълтам, и после действително не мога. Залъкът се намира вече там, най-отзад, но това тук, шията, мускулите... просто не работят... не се подчиняват на волята, знаете. Да, работата е следната: аз дори не се решавам да си послужа както трябва с волята.

Тони извика извън себе си:

— Господи, Кристиан, какви глупости дрънкаш! Не се решаваш да си послужиш с волята, за да гълташ... Не, ти наистина ставаш смешен! Какво собствено си седнал да ни приказваш...

Томас мълчеше. А консулшата каза:

— Това е от нервите, Кристиан. Да, крайно време беше да се прибереш у дома; тамошният, климат щеше накрай да те поболи.

След като се нахрани, той седна пред малкия хармониум, който се намираше в трапезарията, и си придаде вид на виртуоз-пианист. Тръсна глава назад, като че отмяташе косите си, поразтри ръце и погледна отдолу нагоре в стаята; после беззвучно — без да натиска педалите, защото съвсем не умееше да свири и беше въобще немузикален като повечето Буденброкови, — наведен усърдно напред той започна да манипулира с баса, изпълняваше безумни пасажи, дръпваше се назад, гледаше в унес нагоре и с двете ръце блъскаше мощно и победно клавишите... Дори Клара започна да се смее. Свирнята му беше измамна, преизпълнена от страст и шарлатания, преизпълнена с неотразим комизъм, който носеше фарсовия и ексцентричен англо-американски характер и нямаше никакво намерение да засегне дори за миг неприятно някого, защото той самият се чувствуваше извънредно благат и уверен.

— Винаги ходех много често на концерти — каза той, — прави ми удоволствие да гледам как се държат хората с инструментите си!... Да, наистина дивно е да бъдеш човек на изкуството!

После започна отново. Ала внезапно спря. Съвсем неочаквано стана сериозен — така изненадващо, че изглеждаше сякаш от лицето му падна маска. Той се изправи, прокара ръка през редките си коси, отиде на друго място и седна там мълчалив, разстроен и с неспокоен поглед; върху лицето му се изписа изражение, като че се вслушваше в някакъв тайнствен шум.