Изкуството на сънуването

— Използвай моето лице — продължи гласът. Беше ми познат, но не можех да се сетя чий е. — Нека лицето ми да ти послужи като база; после ще погледнеш всичко останало.

Слухът и зрението ми започнаха да се проясняват. Втренчих се в лицето на жената, след това в дърветата на парка, в пейката от ковано желязо, в хората, които минаваха край нас, и накрая отново в лицето.

Въпреки че то се променяше всеки път, щом го погледнех, усетих, че постепенно идвам на себе си. Когато се възстанових донякъде, осъзнах, че тази жена седи на пейката и държи главата ми в скута си; и че въобще не е жената от църквата, а Карол Тигз.

— Какво правиш тук? — ахнах аз.

Уплахата и изненадата ми бяха толкова силни, че ми идеше да скоча и да побягна, но тялото ми изобщо не се подчиняваше на съзнанието ми. В последвалите мъчителни мигове отчаяно, ала безуспешно, се опитвах да се надигна. Светът около мен се очертаваше прекалено ясно, за да повярвам, че все още сънувам, но нарушеният ми двигателен контрол ме караше да мисля, че това действително е сън. На всичко отгоре присъствието на Карол беше твърде неочаквано; в предходните събития нямаше нищо, което би могло да го обясни.

Предпазливо се помъчих да стана, използвайки волята си, както бях правил стотици пъти по време на сънуване, но нищо не се получи. Тъкмо това беше най-подходящия момент да бъда обективен. Възможно най-внимателно се заех да разгледам всичко, което попадаше в зрителното ми поле, само с едното си око. После повторих същата процедура с другото си око. И в двата случая картината беше еднаква, което аз възприех като знак, че се намирам в ежедневната реалност.

След това разгледах Карол. Тъкмо тогава забелязах, че мога да движа ръцете си. Само долната част на тялото ми беше действително като парализирана. Докоснах лицето и ръцете на Карол; после я прегърнах. Изпитах огромно облекчение, защото за миг у мен се бе прокраднало мрачното подозрение, че това е предизвикателят на смъртта, взел образа на Карол.

Тя извънредно внимателно ми помогна да седна на пейката. Дотогава бях лежал проснат по гръб, отчасти върху пейката и отчасти на земята. В този момент забелязах нещо съвършено необичайно. Бях обут с избелели сини джинси „Ли-вайс“ и износени кафяви кожени ботуши. Освен това носех яке „Ливайс“ и риза от джинсов плат.

— Чакай малко — казах аз на Карол. — Я ме погледни! Мои ли са тези дрехи? Аз самият аз ли съм?

Карол се разсмя и ме разтърси за раменете по обичайния си начин — един дружески, окуражаващ жест, с който тя винаги показваше, че е „свой човек.“

— В момента гледам твоята прекрасна личност — отвърна тя със смешния си престорен фалцет. — О, масса4, ако ти не си ти, кой би могъл да бъдеш?

— Как е възможно да нося „Ливайс“ и ботуши, дявол да го вземе? — продължих аз упорито. — Та аз изобщо нямам такива!

— Дрехите, с които си облечен, са мои. Намерих те гол!

— Къде? Кога?

— Край църквата, преди около час. Дойдох на площада, за да те потърся. Нагуалът ме изпрати да видя дали бих могла да те намеря. Взех със себе си и тези дрехи, просто за всеки случай.