Магьосникът Куестър Тюс

Бен Холидей единствен остана буден. Дори и Страбон заспа, свит на известно разстояние от тях под завета на ниска клисура, ала Бен остана буден. Сънят все не идваше. Той се облегна по гръб на Уилоу и зачака да се сипне зората, тревожен и изпълнен с безпокойства. Уилоу се бе превърнала в дърво. Тя се бе преобразила само мигове, след като я свалиха от гърба на дракона, почти изпаднала в безсъзнание. Опита се да вдъхне спокойствие на Бен, като само му се усмихна и му стисна ръката и веднага започна да се преобразява. Не успя обаче да го убеди, че всичко е наред. Той остана буден до нея и му се щеше да не си въобразява само, че чува как дишането й става все по-равномерно и дълбоко, по-укрепнало. Тя вярваше, че като се преобрази, всяка болест, която я бе сполетяла в неговия свят, каквато и отрова да се бе просмукала в организма й, ще бъде излекувана от родната й земя. Може би да, а може би не, мислеше си Бен. Сам бе ставал свидетел на това, но на времето. Засега все още продължаваше да я наблюдава с тревога.

Въпреки това на няколко пъти се опита да си открадне малко сън, ала в мислите му витаеха кошмарни предчувствия. Не можеше да се отърси от спомена за това как на косъм се бяха отървали от възможността никога вече да не могат да се върнат. Не можеше да забрави чувството на безсилие, което бе изпитал там, в онази празна съдебна зала, когато всичките му доводи в негова защита се оказаха разбити — на него, съдебния адвокат, чиито доводи и аргументи най-накрая се бяха изчерпали. Не можеше да си прости, че бе допуснал нещата да му се изплъзнат изпод контрол по този начин.

Нощта му нашепваше много въпроси. Колко се бе отдалечил от себе си, когато бе изоставил стария си живот, за да го замени с нов? Колко неща бе пожертвал, за да може животът му отново да придобие смисъл? Може би наистина твърде много — толкова много, че имаше опасност да загуби изцяло своята самоличност.

Той ту се унасяше в сън, ту отново се събуждаше в пристъп на самообвинения и самокритика със задна дата, изтормозен от демоните, които сам си бе създал. Знаеше, че трябва да ги пропъди, но беше безсилен да го направи. Безпомощно се вкопчваше в тях и всеки опит му причиняваше все по-голяма болка и съмнения. Беше твърде уязвим и очевидно не можеше да се защити. Просто се носеше по течението.

Когато зората най-сетне пропълзя в тъмните ъгълчета на неговото съзнание, когато небето на изток просветля и нощта започна да се оттегля на запад, той установи, че макар и за малко, но бе поспал. Сепна се от дрямката си и се огледа за Уилоу, видя я заспала до него, цветът на лицето й се бе върнал, животът й се бе възстановил по някакъв чудотворен начин. В очите му се появиха сълзи и той ги избърса, като се усмихваше. И тогава, най-сетне, демоните започнаха да се отдръпват и той отново почувства известна надежда, че все пак има някакъв смисъл в живота му, такъв, какъвто е и отново държи съдбата си в собствените си ръце.