Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Да, ама тя не е ли малко шантава? Кой вече се облича така! И какъв грим само! Съвсем като побъркана. Няма да е зле да иде да се прегледа.
— Не се притеснявай — уверих я аз, — не е шантава. Хората имат различни вкусове.
— Е, да. Хората нека си имат каквито си искат вкусове. Но нормалните хора не стигат чак дотам заради единия вкус. Тая сякаш беше излязла от старо списание: с всичко по нея, от главата до петите.
Не отговорих.
— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, спа ли с нея?
Поколебах се за миг и се сопнах:
— Не, не съм спал.
— Ама наистина?
— Наистина. Нямам такива физически отношения с нея.
— Защо тогава я прегръщаше?
— Жените се чувстват понякога така… иска им се да бъдат прегръщани.
— Дори да е така, може да си е опасно — прецени момичето.
— Вярно е — съгласих се аз.
— Жената как се казва?
— Крита Кано.
Мая Казахара млъкна в своя край на линията.
— Без майтап? — рече накрая тя.
— Без майтап. А сестра й се казва Малта Кано.
— Малта ли?! Това едва ли е истинското й име.
— Не, не е. Това е професионалният й псевдоним.
— Те да не са комедийно дуо? Или са свързани по някакъв начин със Средиземно море?
— Всъщност наистина има някаква връзка със Средиземно море.
— Сестрата като нормален човек ли се облича?
— Общо взето, да — отвърнах аз. — Поне дрехите й са по-нормални, отколкото на Крита. Само че все ходи с червена мушамена шапка.
— Сигурно и тя не е съвсем наред. Защо се събираш с такива откачалки?
— Е, това вече наистина е дълго за обясняване. Ако някога нещата се уредят, може и да ти кажа. Но хайде да не е сега. В главата ми е пълна бъркотия. А в живота ми — още по-голяма бъркотия.
— Да, разбира се — съгласи се момичето с нотка на съмнение в гласа. — Значи жена ти още не си е дошла, нали?
— Не, не си е дошла.
— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, голям човек си. Защо от време на време не си използваш главата? Ами ако жена ти все пак си беше дошла снощи, щеше да те види как се прегръщаш с оная. И какво щеше да правиш тогава?
— Така си е, можеше да стане и това.
— И ако сега се беше обадила тя, а не аз, и ти беше започнал да й говориш за телефонен секс, какво щеше да си помисли, а?
— Права си — рекох аз.
— Казах ти, имаш някакъв проблем — въздъхна Мая.
— Така е, имам проблем.
— Престани да се съгласяваш с всичко, което кажа! И да си признаваш грешките, това няма да реши нищо. Грешките са си грешки, независимо дали ги признаваш.
— Така си е — рекох аз.
И си беше така.
— Вече не се издържа! — възкликна Мая Казахара. — Но както и да е, я ми кажи за какво ме търсеше снощи? Дойде до нас за нещо, нали?
— А, това ли? Вече е все едно.
— Все едно ли?
— Да. В крайна сметка… все едно.
— С други думи, щом онази те прегръща, вече нямаш нужда от мен.
— Не, нищо подобно. Просто ми се стори, че…
Тук вече Мая Казахара ми затвори. Страхотно. Мая Казахара, Малта Кано, Крита Кано, жената от телефона и Кумико. Момичето беше право: напоследък около мен имаше прекалено много жени. И всяка със своя си непонятен проблем.
Аз обаче бях прекалено уморен, за да мисля. А като се събудех, трябваше да направя нещо.
Отново си легнах и съм заспал.
Когато се събудих, извадих от шкафа раницата, която държахме в случай на земетресение и на други бедствия, налагащи евакуация. Вътре имаше бутилка за вода, бисквити, електрическо фенерче и запалка. Вървяха в комплект и Кумико ги беше купила, когато дойдохме да живеем в тази къща, в случай че стане голямо земетресение. Но бутилката за вода беше празна, бисквитите се бяха разкашкали, а батериите на фенерчето бяха изтощени. Напълних бутилката с вода, хвърлих бисквитите и сложих нови батерии във фенерчето. После отидох до близката железария и купих от въжените стълби, каквито се ползват в случай на пожар. Замислих се какво ли още ми трябва, но не се сетих — освен лимонови бонбони. Обиколих къщата, угасих осветлението и затворих прозорците. Заключих вратата, после обаче ми дойде на ум друго. Ами ако някой дойде, докато ме няма? Кумико можеше да се прибере. Освен това вътре нямаше нищо за крадене. Оставих на кухненската маса бележка: „Излизам за малко. Ще се върна. Т.“
Запитах се как ли ще се почувства Кумико, ако намери такава бележка. Как ще я приеме? Смачках я и написах нова: „Наложи се да изляза за малко по важна работа. Връщам се скоро. Изчакай ме, ако обичаш. Т.“