Колекционерът на татуировки [bg]

— Действай. Готов ли си да бъдеш Серпико? Готов ли си да бъдеш Гилгуд?

— Той полицай ли е? Я чакай, Серпико не го ли гръмнаха в лицето?

Райм и Пуласки бяха отделили време сутринта, за да измислят история, която да звучи правдоподобно на управителя на погребалното бюро и този, който щеше да дойде за останките на престъпника.

Линкълн никога не беше работил под прикритие, но знаеше правилата: по-малко е повече и повече е по-малко. Тоест да извлечеш максимума от ролята си, да разучиш всеки възможен факт, но когато се представяш на извършителя, да даваш само минимална информация. Най-сигурният начин да се издадеш, е, ако се опиташ да измислиш пред престъпника много подробности за себе си.

Затова двамата с Пуласки бяха измислили биография на Стан Валенса, която би представила връзката му с Часовникаря по най-правдоподобния начин. Младият полицай цял ден обикаляше лабораторията и декламираше фактите за фалшивата си самоличност:

— Роден в Бруклин, има фирма за внос и износ, разследван за търговски шпионаж, разпитван във връзка с банкови измами, разведен, оръжейни познания, нает от Часовникаря за превоз на няколко контейнера в чужбина, не, чакай, не мога да кажа името му, не, не знам какво е имало в контейнерите. Отново: роден в Бруклин, има фирма за внос и износ…

Сега, докато Пуласки обличаше якето си, Райм каза:

— Слушай, новобранец, недей да мислиш за факта, че това е последният ни шанс да попълним празнотите в биографията на Часовникаря.

— Мм… добре.

— И ако се провалиш, никога повече няма да имаме тази възможност. Не мисли за това. Прогони тези мисли.

— Аз… — Младежът видимо се отпусна. — Ти май се гъбаркаш с мен, а, Линкълн?

Райм се усмихна:

— Ще се справиш отлично.

Пуласки се изсмя и излезе в коридора. След малко воят на вятъра, проникнал през отворената входна врата, оповести излизането му. Езичето на бравата изщрака; после — тишина.

Райм се обърна и погледна пликчетата с веществени доказателства, които детектив Едуардс бе събрала в апартамента на Пам след нападението над Сет. Но погледът му спря зад лабораторната маса.

Виж ти, какво беше това?

Чудо ли бе станало?

Райм се загледа към етажерката с книгите му по криминалистика, купчина специализирани списания, апарата за измерване на плътностен градиент и… неговото малцово шотландско уиски. Бутилката „Гленморанги“ бе оставена на достъпно за него място. Том обикновено я слагаше на по-висока полица — извън обсега му, както родителите слагат бонбоните, за да не могат да ги стигнат децата, което адски дразнеше Райм.

Но явно грижовната му майка квачка се беше разсеяла и се бе прецакала.

Райм устоя на изкушението за момент и се върна при уликите от апартамента на Пам и складовото помещение в мазето. В продължение на половин час двамата с Купър анализираха откритото, което не беше много. Нямаше пръстови отпечатъци, разбира се. Имаше малко влакна и няколко косъма, които можеше да са от Пам или от нейна приятелка — или дори от Амелия Сакс, която често посещаваше момичето. Имаше частици, но повечето не се различаваха от намереното при другите огледи. Откриха само едно ново вещество — влакна от мястото, където убиецът бе сграбчил Сет за ризата. Оказа се, че са от архитектурен план. Най-вероятно бяха от извършителя, защото в работата си като рекламен агент на свободна практика младежът не използваше такива схеми. Пам също нямаше достъп до такива.