Колекционерът на татуировки [bg]

Въздъхна и започна да слиза. Вратата бе на пружина и се затвори зад гърба й. Клоуи не беше дребна жена и затова стъпваше внимателно. Освен това носеше фалшиви обувки „Вера Уонг“. Високите токчета и стогодишната архитектура бяха опасна комбинация.

Мазето.

Мразеше го.

Не че се притесняваше от неканени гости. Имаше само една врата — тази, през която току-що влезе. Но помещението беше плесенясало, влажно, студено… и пълно с паяжини.

Това означаваше коварни, хищни паяци.

После трябваше да използва ролка за премахване на косми, за да почисти прахта от тъмнозелената пола и черната блуза („Льо Бордо“ и „Ла Сен“).

Тя стъпи на неравния, напукан бетонен под, като мина наляво, за да избегне една голяма паяжина. Друга я закачи — провиснала нишка се лепна на лицето й, погъделичка я. След като изпълни няколко комични танцови стъпки, за да махне проклетото нещо, опитвайки се да не падне, Клоуи продължи да търси роклите. След пет минути намери бройките от „Рю дю Кан“, които може да приличаха на френски и имената им да звучаха на френски, но се получаваха в кашони, надписани с големи китайски йероглифи.

Докато сваляше кутиите от рафта, Клоуи чу чегъртане.

Вцепени се. Обърна глава.

Шумът не се повтори, но тя чу друг.

Кап, кап, кап.

Някъде имаше теч.

Тя често идваше тук, колкото и да не й харесваше, но никога не бе чувала капане на вода. Остави фалшивите френски рокли до стълбите и се обърна да провери какво става.

Стоката беше по рафтовете, но имаше и няколко кашона на пода. Евентуално наводнение би било катастрофа. И макар че се беше устремила към „Бродуей“, засега Клоуи трябваше да запази работата си в „Ше Нор“. Ако предотвратеше похабяването на дрехи с безумно надути цени на стойност десет хиляди долара, имаше голям шанс да запази постоянния приток на чекове в банката.

Тя се върна в задната част на мазето, решена на всяка цена да открие теча, като същевременно всичките й сетива бяха нащрек за атакуващи паяци.

В задната част на помещението капането се чуваше по-силно.

Тук бе още по-тъмно дори от предната част, при стълбите. Клоуи спря зад един рафт, съдържащ пратка от блузи, толкова грозни, че дори майка й не би ги облякла — голяма поръчка, която Клоуи си обясняваше единствено с това, че клиентът сигурно очакваше в скоро време да бъде обран.

Кап, кап…

Тя се вгледа в мрака с присвити очи.

Странно? Какво беше това? В дъното имаше отворена сервизна врата. Звукът от капане на вода идваше от там. Вратата, боядисана в същия цвят като стените, беше около деветдесет сантиметра на метър и двайсет.

Къде ли водеше? Дали имаше по-долен подземен етаж? Клоуи никога не беше виждала вратата, но пък и не се беше заглеждала в стената зад последния стелаж. Нямаше защо да го прави.

И защо беше отворена? В града постоянно се правеха ремонти, особено в по-старите части като тук в Сохо. Но никой не беше уведомил продавачите — поне не нея — за реконструкция под сградата.