Колекционерът на татуировки [bg]

— Все още има опасност. В безсъзнание е.

— Ох, лоша работа. Ще се обадя на Рейчъл.

— Ще се зарадва.

Младата жена вдигна глава.

— Слушай, Амелия. Искам да ти кажа нещо.

Дали щеше да е хубаво, или лошо?

— Извинявай за онова, което казах за теб и майка ми. Не бях права.

Сакс вдигна длан.

— Няма проблем. Беше ядосана.

Младата жена кимна — да, беше ядосана. И очите й показваха, че още е, въпреки извинението.

Около тях любовни двойки и семейства, родители с деца на всякаква възраст, пакетирани в зимни пуловери и фланели, седяха на кафе и какао, супа и сандвичи и разговаряха, смееха се, шепнеха си. Всичко изглеждаше толкова нормално. И толкова далеч от драмата на масата, на която седяха двете.

— Но трябва да ти кажа, Амелия. Нищо не се е променило. Заминаваме след месец.

— Месец?

— След семестъра. — Пам не смяташе да спори повече. — Амелия, моля те. Което правим, е хубаво. Щастлива съм.

— И аз искам да съм сигурна, че ще останеш такава.

— Както и да е, всичко е решено. Заминаваме. Първо Индия, така решихме.

Сакс дори не знаеше дали Пам има задграничен паспорт.

— Чуй ме. — Тя вдигна ръце. Осъзна, че жестът изразява отчаяние, и затова отново ги свали. — Сигурна ли си, че искаш да… да объркаш живота си по този начин? Аз наистина не мисля, че трябва да го правиш.

— Не можеш да ми казваш какво да правя.

— Не ти казвам какво да правиш. Но ти давам съвет като на човек, когото обичам.

— А аз мога да не те послушам. — Пам въздъхна. — Мисля, че ще е по-добре да не си говорим известно време. Това е всичко… Ядосана съм. И е повече от ясно, че и аз страшно те дразня.

— Не. Няма такова нещо. — Сакс посегна към ръката на момичето, но то се дръпна. — Тревожа се за теб.

— Не е необходимо.

— Но аз се тревожа.

— Защото ме възприемаш като дете.

„Ами като се държиш като такова“ — помисли си Амалия.

Но се сдържа. После си каза: „Юмручно време“.

— Ти имаше трудно детство. Уязвима си. Не знам как иначе да го кажа.

— Ох, пак тази песен. Наивна? Глупачка?

— Разбира се, че не. Но наистина преживя тежък период.

След като избягаха от Ню Йорк след опита за терористичен акт, организиран от майката на Пам, двете се бяха скрили при малка група мъже от една нелегална милиция и техните „жени“ в Ларчууд, Мисури, северозападно от Сейнт Луис. Животът на момичето се бе превърнал в ад — промиване на мозъка с расистка идеология, публичен бой на голо за неуважително поведение. Възпитаните у дома момчета учеха земеделие, търговия с недвижими имоти и строителство; Пам като момиче можеше да разчита само че ще готви, ще шие и ще получи каквото може домашно образование.