Раково отделение

— Прекалено важно е, за да го обсъждаме в движение.

Тя вече стъпи на втория етаж, а той изостана при последните стъпала. Гледайки в я в гръб, установи, че краката й са малко пълни. Но като се имаше предвид набитата й фигура, този факт не дразнеше; дори в тях се криеше някакво очарование, макар че щеше да бъде по-добре, ако бяха изящно стройни, каквито бяха краката на Вера.

Учудваше се на мислите си. Никога не бе разсъждавал така; не бе обръщал внимание; дори приемаше такива погледи като пошъл вкус. Никога не се нахвърляше от една жена към друга. Неговият дядо би нарекъл такъв мъж разгонил се женкар. Но е казано: яж, докато си гладен, люби, докато си млад. А Олег бе пропуснал да следва този съвет в младостта си. А сега, както есенното цвете бърза да изсмуче от земята последните сокове, за да не съжалява за пропуснатото лято, така и Олег, върнал се за кратко в живота, намиращ се на крачка пред смъртта, бързаше да общува с жените, но по такъв начин, че не би могъл да им го каже гласно. Той по-остро от останалите мъже усещаше какво търси у жената, защото много години въобще не бе виждал жена и не бе чувал женски гласове; бе забравил дори как звучат.

Зоя прие дежурството и веднага се разбърза около масата си. Запрелиства списъка с определените процедури, отвори и провери съдържанието на медикаментите в шкафа, а след това бързо се понесе по коридорите и стаите.

Олег дебнеше и когато видя, че тя има свободен от работа промеждутък от време, веднага се оказа на нужното място.

— И друго нищо ново в цялата клиника? — попита Зоя, след като извари инжекциите върху електрическия котлон и започна да отваря ампулите.

— О, днес в клиниката имаше изключително събитие. Мина на проверка Низамутдин Бахрамович.

— Така ли! Колко хубаво, че ме нямаше!… И какво? Взе ли ботушите ви?

— Ботушите не, но имаше малко стълкновение.

— Какво?

— Въобще се получи величествена история. Наведнъж в стаята влязоха петнадесет халата — и завеждащи отделения, и старши лекари, и съвсем млади, и такива, които за първи път виждах, а главният се хвърли като тигър към шкафчетата. Но ние разполагахме с агентурни сведения и бяхме направили известна подготовка, така че той не можа да открие плячката. Намръщи се, бе много недоволен. Точно тогава Людмила Афанасиевна започна да докладва за моя милост — четеше моето дело…

— Какво дело?

— Историята на болестта. Посочи къде е установена първата диагноза и случайно се изясни, че аз съм от Казахстан. «Как? — удиви се Низамутдин. — От друга република?! Леглата не стигат, а ние сме длъжни да лекуваме и чужди? Веднага да се изпише!»

— И? — настръхна Зоя.

— И тук Людмила Афанасиевна — не очаквах от нея такова поведение — изведнъж скочи като квачка, която защитава пиленцето си: «Това е важен научен случай! Той ни е необходим за принципни изводи…» А аз изпаднах в идиотско положение — преди това бях спорил с нея именно на тази тема и исках да ме изпише, тя ме направи на нищо, а изведнъж се застъпва за мен. Достатъчно бе да кажа «ъхъ, ъхъ» на Низамутдин и до обяд вече нямаше да бъда тук! И нямаше да ви видя повече…