Дете на порока

— Моля ви, разбирам — намеси се Сирина, която се чувстваше като еснафка в елегантната си рокля и изпитваше чувство на вина за собственото си самосъжаление, като виждаше, че жената почти нямаше с какво да се облече, нямаше храна, с която да се нахрани. — Не е нужно да се извинявате. Моля ви, доведете децата, за да ги видя — добави тя в желанието си да накара жената да се отпусне и видя как малкото момиченце стиска ръката на братчето си.

Тя изведе децата напред — слабичко момче и дребно момиченце, което плахо й се усмихна — и ги подкани да й благодарят.

— Благодарим ви, синьорина — сериозно каза момченцето. — Татко почина във войната. — Очите му се открояваха на изпитото лице, а краката и ръцете му бяха като вейки. Той обаче здраво държеше сестричката си за ръката.

— Татко умрял — припя момиченцето, което разбираше трагедията, но не и значението на думите. Очите на Сирина се изпълниха със сълзи при трогателните думи на децата.

— Джовани почина в битката при Маняно миналата пролет — каза младата майка. — И — устните й потрепериха — много ни е трудно… — За миг гласът й заглъхна. — Нямаме роднини и е трудно да си намеря работа с две малки деца — тихо довърши тя.

— Познавам човек, който ще ви помогне — каза Сирина, която се чувстваше задължена да подкрепи нещастното семейство. — Знаете ли как да стигнете до Флоренция?

Майката веднага кимна утвърдително, а Сирина бръкна в джоба си, защото си беше спомнила за флорина3, който винаги носеше за всеки случай. Извади го и го подаде на жената.

— Качете се на дилижанса и идете при професор Кастели в художествената академия. Кажете му, че аз ви изпращам. Професорът ще намери човек, който да купи огърлицата.

Надеждата, която проблясна в погледа на младата майка, порази Сирина и я накара да забрави за собствените си проблеми. Преди полковникът да беше заповядал войската отново да потегли, Сирина беше успяла да упъти младата жена как да открие семейство Кастели.

— Кажете им, че съм добре и вероятно пътувам за Милано. Ще им пиша при първа възможност — Сирина задъхано каза последните думи, защото каретата вече потегляше.

Децата й помахаха и се усмихнаха, а искрените благодарности на жената отекваха в ушите на Сирина дълго след като войската потегли.

Тя се чувстваше отново жизнена и бодра след срещата със злочестата майка и децата, ако изобщо беше възможно да изпита подобно нещо в създалите се обстоятелства. Оправи си полата, изглади гънките на елегантната рокля от жоржет, която полковникът й беше изпратил, нагласи жълтите копринени панделки, които украсяваха ръкавите, сякаш се приготвяше за драматичната среща. Настроението й беше почти ведро, когато погледна през прозореца на каретата и видя красивия летен пейзаж.

Не беше единствената дама в Италия, изправена пред перспективата да се примирява с новите завоеватели на страната, казваше си тя. Нито пък щеше да бъде последната, ако полковник Солиняк и сънародникът му продължаваха необезпокоявани да грабят.