Дете на порока
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Желязкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дете на порока». Краткое содержание книги:
Това обаче не беше особено приятна мисъл, изведнъж осъзна тя, като се сети за многобройните младши офицери, които също така имаха нужда от женска компания. Като покровител Масена беше за предпочитане пред другите възможности.
Колкото и да размишляваше обаче, тя не можа да отхвърли чувството на отчаяние, което смазваше духа й. Облегна се на седалката на каретата и затвори очи, за да не позволи на сълзите й да потекат. Чувстваше се самотна и объркана, не знаеше какво я чака и беше обзета от безнадеждност.
„Защо аз?“, питаше се тя, а по бузите й се стичаха сълзи. Какъв ли ужас щеше да преживее в бъдеще, отчаяно си мислеше тя.
Но когато спряха на север от Парма и изчакаха да махнат юздите на конете, Сирина видя една млада жена с две деца да проси милостиня край пътя и нейните собствени трудности й се сториха нищожни в сравнение с това, което виждаше. За разлика от дрипавото и умиращо от глад семейство, нея я хранеха добре, обличаха я добре, полковникът направо я глезеше, за да пристигне при генерала в цялото си величие.
Тя свали перлената огърлица, която Бо й беше подарил в Лисабон, после извика жената да се приближи до каретата и й я подаде.
— Вземи я и нахрани семейството си.
Младата майка избухна в сълзи при вида на щедрия подарък, целуна ръката на Сирина и й благодари със сълзи на очи и с думи, по които личеше вълнението й. Опита се да приведе в ред изпокъсаните си дрехи и се извини, смутена от неугледния си вид.
— Ние не сме просяци, синьорина — тихо каза жената. — Или поне нямаше да сме, ако мъжът ми не беше починал. Но децата…
— Моля ви, разбирам — намеси се Сирина, която се чувстваше като еснафка в елегантната си рокля и изпитваше чувство на вина за собственото си самосъжаление, като виждаше, че жената почти нямаше с какво да се облече, нямаше храна, с която да се нахрани. — Не е нужно да се извинявате. Моля ви, доведете децата, за да ги видя — добави тя в желанието си да накара жената да се отпусне и видя как малкото момиченце стиска ръката на братчето си.
Тя изведе децата напред — слабичко момче и дребно момиченце, което плахо й се усмихна — и ги подкани да й благодарят.
— Благодарим ви, синьорина — сериозно каза момченцето. — Татко почина във войната. — Очите му се открояваха на изпитото лице, а краката и ръцете му бяха като вейки. Той обаче здраво държеше сестричката си за ръката.
— Татко умрял — припя момиченцето, което разбираше трагедията, но не и значението на думите. Очите на Сирина се изпълниха със сълзи при трогателните думи на децата.
— Джовани почина в битката при Маняно миналата пролет — каза младата майка. — И — устните й потрепериха — много ни е трудно… — За миг гласът й заглъхна. — Нямаме роднини и е трудно да си намеря работа с две малки деца — тихо довърши тя.
— Познавам човек, който ще ви помогне — каза Сирина, която се чувстваше задължена да подкрепи нещастното семейство. — Знаете ли как да стигнете до Флоренция?
Майката веднага кимна утвърдително, а Сирина бръкна в джоба си, защото си беше спомнила за флорина3, който винаги носеше за всеки случай. Извади го и го подаде на жената.
— Качете се на дилижанса и идете при професор Кастели в художествената академия. Кажете му, че аз ви изпращам. Професорът ще намери човек, който да купи огърлицата.
Надеждата, която проблясна в погледа на младата майка, порази Сирина и я накара да забрави за собствените си проблеми. Преди полковникът да беше заповядал войската отново да потегли, Сирина беше успяла да упъти младата жена как да открие семейство Кастели.
— Кажете им, че съм добре и вероятно пътувам за Милано. Ще им пиша при първа възможност — Сирина задъхано каза последните думи, защото каретата вече потегляше.
Децата й помахаха и се усмихнаха, а искрените благодарности на жената отекваха в ушите на Сирина дълго след като войската потегли.
Тя се чувстваше отново жизнена и бодра след срещата със злочестата майка и децата, ако изобщо беше възможно да изпита подобно нещо в създалите се обстоятелства. Оправи си полата, изглади гънките на елегантната рокля от жоржет, която полковникът й беше изпратил, нагласи жълтите копринени панделки, които украсяваха ръкавите, сякаш се приготвяше за драматичната среща. Настроението й беше почти ведро, когато погледна през прозореца на каретата и видя красивия летен пейзаж.
Не беше единствената дама в Италия, изправена пред перспективата да се примирява с новите завоеватели на страната, казваше си тя. Нито пък щеше да бъде последната, ако полковник Солиняк и сънародникът му продължаваха необезпокоявани да грабят.
3
флорин (средновековен лат. florinous) — стара златна италианска монета. — Бел.ред.