Дете на порока
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Желязкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дете на порока». Краткое содержание книги:
Джулия разказа историята за френското нашествие във Флоренция от 1799 година и след като предупреди Сирина за вероятността от масови вълнения, които можеха да бъдат избегнати, като вечер човек си стои вкъщи, тя отбеляза, че ритъмът на живот на обикновените хора общо взето с нищо не се беше променил.
Тъй като френската армия все още не маршируваше из Флоренция, а войната се водеше далече на север, един следобед в средата на юни Сирина се изуми от внезапната поява на група френски войници в Трибуната на Уфици.
Тя се упражняваше заедно с още няколко студенти от курса по портретна живопис, а стативът й беше поставен в Трибуната, където копираше една от картините.
Офицерите, които вървяха начело, бяха разкошно облечени хусари, наметнати с палта от леопардова кожа, с кожени шапки, украсени с пискюли и ширити, носеха богато избродирани мундири, позлатени мечове и колани.
Групичката се придвижи бързо в осмоъгълната зала, без да забелязва удивените погледи на студентите. Старшият офицер посочи една от картините на стената, а после още една. Някакъв писар бързо записваше в тефтерче, докато войниците сваляха избраните платна от стената и ги изнасяха…
Офицерите се спряха пред картината, която копираше Сирина, за да й се полюбуват.
— Тази също — каза един военен на чиновника до себе си. Когато обаче свали поглед от картината, мъжът видя Сирина.
Той се спря, с жест накара и мъжете след него да спрат, после се полуизвърна, за да прошепне нещо на колегите си.
Всички великолепно облечени хусари впериха взор в Сирина. После младият началник се приближи до нея с леко почукване на шпорите, което изведнъж наруши настъпилата тишина.
— Бонжур, мадмоазел. — Той учтиво се поклони. — Много ми приличате на жена, която познавам.
— Сигурно грешите, сър — каза тя учтиво на френски, като се опитваше да си даде вид, че е спокойна. После остави четката, за да не видят, че ръката й трепери.
— Говорите френски? — попита офицерът изненадан.
— Това е езикът на Европа, сър — неутрално отвърна тя с надеждата, че няма повече да я разпитва. Искаше й се той да се обърне и да си тръгне така внезапно, както се беше появил.
— На генерал Масена ще му хареса това, че говорите френски. Тя говори френски — повтори той, като се обърна към останалите офицери. — И нея ще вземем!
— Не! — извика Сирина.
— Няма да ви сторим нищо лошо, мадмоазел — нежно заяви той, когато отново насочи поглед към нея. — Генерал Масена обича блондинки. — Той не спомена, че тя страхотно приличаше на графиня Гончанка, която миналата година беше доставила голямо удоволствие на генерала в Цюрих. В Европа, където всичко се разграбваше, красивите неща бяха лесна плячка…
Той кимна на войниците да я вземат.
— Къде ме водите? — Гласът на Сирина трепереше, а войниците, които я държаха за ръцете, я поведоха към вратата.
— При генерала — тихо отговори офицерът.
— Трябва да съобщя на семейството си. — Тя се опитваше да не закрещи истерично. — Поне ми позволете да изпратя бележка.
— Разбира се, мадмоазел. — Все едно искаше да използва носна кърпичка — толкова естествен беше тонът му. — Кажете на Франсоа какво желаете. Той ще се погрижи да получат бележката ви.
Отведоха я почти обезумяла. Вървеше с придружителите си след войската мародери, които грабеха съкровищата на Уфици сякаш бяха ябълки на пазара. Долу на площада тя видя десетки покрити каруци, в които товареха платната. Преди да я качат на една карета, писарят тичешком се приближи и после й позволиха да продиктува кратко съобщение — „Отведоха ме при генерал Масена“, написа тя на приятелите си. „Моля ви да ми помогнете!“
В бележката, която Джулия получи след няколко часа, пишеше само: „Отивам да се срещна с генерал Масена“. Подписът отдолу не беше на Сирина.
Всичките им молби до местните власти за помощ останаха без отговор. Авангардът на генерал Масена, новоназначения главнокомандващ на италианската армия, не влизаше в правомощията на местното правителство.
Когато Бо се появи в апартамента на Сирина няколко дни по-късно, хазяйката се хвърли в обятията му със сълзи на очи и молба за помощ.
— Няма я, французите я плениха. Слава Богу, че дойдохте. Дълго се молих това да стане.
Бо нежно я отблъсна, защото това, което му говореше, беше страшно. Дори първоначално си помисли, че не я е чул правилно. Задържа я на ръка разстояние, после се опита да потисне тревогата си.
— Говорете много бавно! — каза той.
Тя му разказа това, което беше чула, отговори на кратките му и резки въпроси, повтори всичко, което знаеше десетина пъти.