Дете на порока
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Желязкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дете на порока». Краткое содержание книги:
Ами ако ей така реши да се поддаде на изкушението, размишляваше той с поглед, впит в брендито, и изведнъж да се появи на вратата на Сирина, какво ли щеше да й каже?
Тази мисъл го накара да потръпне, сякаш се поддаваше на някакво непознато, нежелано и неясно чувство, на което винаги инстинктивно се беше противопоставял.
Той пресуши чашата, алкохолът прогори гърлото му и отново си наля. Пиеше гневно, а в съзнанието му бушуваха чувства. Беше се излегнал на стола и гледаше леглото, където за пръв път беше любил Сирина. Желаеше я отново, сега, и с всеки момент желанието му се усилваше.
Образът й го изкушаваше като чаровно привидение, а с всяка погълната чаша бренди изкусителното й очарование още повече го завладяваше. Представи си, че отново я среща и когато застане на прага й, просто ще каже: „Бъди моя любовница. Ще ти дам каквото поискаш и ще те спася от французите.“ Или може би, цинично размишляваше Бо, разгневен и недоволен от неутолимия си глад, когато действителността разкъса булото на илюзията, би могъл да каже нещо по-практично: „Не мога да се оженя за вас, госпожице Блайд, но каквото друго си поискате, ваше е. Къща, имение, бижута, достъп до Кралското общество.“ В този подкупен свят от него нищо друго не се искаше. Независимо че някои дами ламтяха за титлата, в крайна сметка винаги избираха богатството му.
Но не и Сирина, помисли си той и недоволно изръмжа.
Тя не се продаваше. Бо не можеше да го проумее, това го измъчваше.
По дяволите! Отвори още една бутилка.
Едва след като започна третата бутилка, той стана от стола, излезе на слънце и въздух на палубата и бавно се заразхожда с походката на човек, попрекалил с чашките.
— Къде сме? — проточено попита Бо и застана до капитана със зареян в далечината поглед.
— Наближаваме Пиомбино, сър.
— Нови заповеди, Бери — каза Бо с усмивка, макар че погледът му беше стоманен. — Връщаме се в Легхорн.
Двадесета глава
Семейство Кастели се бяха върнали във Флоренция преди един месец и сега Сирина се беше записала в две ателиета — на моден портретист и на изтъкнат пейзажист. Беше доста заета, пристигаше в ателиетата много рано сутрин и след края на работния ден често рисуваше отново вечер у дома.
Беше разбрала, че наемът й е платен за цяла година, когато отиде да каже на хазяйката, че ще се премести, щом се върнат Кастели. Така беше решила да остане в собствения си апартамент, а не да се натрапва на приятелите си. Беше много мило от страна на Бо и очите й се изпълваха със сълзи, когато си спомняше за предвидливостта му. Вярно, че го презираше заради егоизма, заради това, че беше повърхностен, но щедростта му не можеше да се отрече.
Джулия и професор Кастели я бяха представили на всички техни приятели през изминалия месец, когато салонът им се пълнеше всяка седмица с интелектуалци, с дългогодишни приятели, с най-различни братовчеди и роднини. Сирина направо беше засипана от ухажори. Един млад адвокат упорито я преследваше от първата им среща, а братовчедът на Джулия Сандро, прочут скулптор, предложи сърцето си — в случай че тя го поиска, беше казал той с ослепителна усмивка. Двамата по-млади синове на местен граф, великолепни в австрийските си униформи, не пропускаха да посетят салона на Кастели и да изразят почитанията си на Сирина. Местният префект всеки ден й изпращаше цветя, а един млад свещеник се бореше със съвестта си по отношение на синьорина Сирина. Така тя не остана без забавления и приятели и се възползваше от разнообразието, което й се предоставяше. Обаче никога не предлагаше на ухажорите си нещо повече от лек флирт. Никой не можеше да плени сърцето й като Бо.
От време на време все още плачеше за него, но сега дните, в които изпитваше меланхолия по несподелената си любов, бяха по-малко. С времето го забравяше все повече или поне загубата не й се струваше чак толкова ужасна. Работеше постоянно, за да не забелязва липсата на Бо Сен Жюл от живота й.
Всички във Флоренция чуха за триумфалното нахлуване на Наполеон в Милано, а пълното поражение на австрийците в Маренго дванайсет дни по-късно означаваше, че Италия е отново под контрола на Франция… Флорентинците, които имаше за какво да се страхуват от французите, започнаха да си стягат багажа или да крият ценностите си. Домакинството на австрийския ерцхерцог например, настанено в двореца Пити, и онези местни служители, които бяха под управлението на австрийското правителство, напуснаха града.