Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Отживелици — измърмори Клепча.
— Тъй, тъй — обади са Шчука. — Де го чукаш, де се пука. Навсякъде капиталистически отживелици, щом нещо не му е по вкуса. А не е помирисвал дори капитализма. Ами какво, ако дядото на някой другар е бил например… губернски казначей, та да обвиним за нашите бели първия попаднал ни завеждащ в областните финанси? Да знаеш, че твоят „съмнителен“ е човек добър, човек на мястото си — какво повече искаш? Запомни, занапред не си позволявай такива фокуси. Щом не е виновен — оставяш го на мира. Не се плаши, няма да отмъкне самолет. Няма автомат. И друга родина също.
— Абстрактен хуманизъм!
Странни чувства предизвикваше у мен този човек.
— Абстрактен хуманизъм е — намеси се отново Хилински, — ако бих погалил по главата онзи, който е предизвикал инфаркт у събрата си на петдесет години. При това не у едного. Внимавайте, Клепча, няма да свършите добре така. Ако не днес, утре… Я по-добре ни разкажи, Антос, какво стана там.
Разказах им подробно всичко и затова, когато привършвах, бяхме вече пред клуба в Олшанка, днес безмълвен, заключен с катинар.
— М-да, история, както казват, по-страшна от всякаква измислица — каза Шчука. — Това ли е клубът?
— Да.
— Хайде да идем до мястото, където са те нападнали.
След две минути всички се пръснаха из долчинката, а аз им показах какво бе станало.
— Браво — внезапно се обади Шчука.
— Точно това ме съмнява — говореше, като че сечеше, неумолимият Клепча. — Четирима да не надделеят на един. И онова завещание във ваша полза. И бележката. Кой я знае тая графологична експертиза. — Той говореше доста заядливо, но толкова любезно, сякаш всеки миг щеше да направи реверанс.
— Стига вече с вашите досадни бележки — отряза тихо и студено полковникът. Очевидно не се стесняваше от мен и бе обзет от тих бяс. — Не сте в Несвижния дворец, а в оперативна група. Пък дори Радзивиловци не са давали пет пари за условностите. Нямало защо да доказват благородния си произход.
Сбогувах се с тях по пътя за селото. Те тръгнаха към колата, като още разговаряха. Сигурно биха мълчали, ако знаеха колко остър слух имам.
Клепча избърза пред тях, а те ми махнаха с ръка и поеха по пътя си. Отново дочувах за какво си говорят.
— Какво става, ще го преместят ли? — запита Хилински.
— Направо бих го уволнил — отвърна Шчука.
— Да-а, голяма загуба — неочаквано се намеси шофьорът. — Такъв момък… Другите двама премълчаха.
Колата потегли и бързо се изгуби зад завоите. Аз вървях към квартирата си, тресеше ме.
През всичките тези дни нервите ми едва издържаха.
Пета глава
Да не помислите, че през тези дни само съм пътувал насам-натам: до в къщи, до Кладно, че съм се занимавал единствено с анализиране на човешки характери и отношения (макар че и това ми отне известно време), със самоанализ, със саморазнищване и други незначителни „само“…
Основното беше все пак проучването в третата кула. Само бог знае колко трошляк и боклук изхвърлихме през пролуката, колко носилки с камъни и тям подобни. По дланите ми изскочиха такива мазоли, каквито не бях имал от дете, двамината Ивановичи също работеха с всички сили, при това не желаеха никакво заплащане, освен редките (взаимни) почерпки. Задигнах от археолозите шестима ученика от горните класове (слава богу, започна ваканцията), заради което ме проклинаха дори девойките, да не говорим за Генка Седун. Но и археолозите в края на краищата идваха да ни помагат.
През тези три и половина века се бе натрупала доста пръст. Замъкът като всяка стара постройка „растеше надолу“, но от ден на ден наближаваше да стигнем „материка“.
Какво друго? Престанаха да се появяват „дамата и монахът“. Колкото и късно да се връщах в своята плебания, нито веднъж не можах да ги видя. Ала не се придвижих нито крачка напред. По-точно казано, се придвижих, дори узнах много нови неща, само не знаех кое от това новото е наистина важно и ме приближава към целта и към разгадката, а кое не. А времето си вървеше, настъпи новолунието в края на май, скоро щеше да дойде юни и да освети нощите с пълна луна.
Едно беше лошо: нощните кошмари започнаха да се повтарят със завидно упорство, все по-често и по-често. Особено ярък кошмар ме споходи през нощта, когато се завърнах от Кладно. Сигурно разговорът с прокурора, спречкването с Клепча, несполуките през последните дни толкова ме бяха разстроили, че нервите ми бяха на скъсване. Очевидно бях готов да заема почетно място сред други като мен в „извънградската вила“ на Лигановски или просто да пропадна в бездната.