Черният Олшански замък

— А какво мислите сега за това?

— Нищичко.

Още доста младите, сочни и зелени листа се сплитаха над пътечката. По тази пътечка стъпваше онази, която бях изгубил не само в кошмарния си сън.

— Знаете ли — изведнъж разпалено възкликна тя, — вашата версия, възникнала насън, май отговаря на всичко, каквото знаем. Наистина Олшански не докоснал отново върнатите съкровища, наистина той дори с пръст не докоснал жертвите си. Не ги убил, оставил ги сами да умрат. Клетвата му пред евангелието била истинна, макар и казуистична. Човек само с вода може да преживее, да речем…

— Две седмици, не повече.

— Защо? Една моя позната се лекува чрез глад и издържа тридесет дена.

— Обаче се е лекувала. Под наблюдението на лекари, а не в тъмница. Нали на човек е необходима не само вода, а и чист въздух, движение и извинете, редовно къпане. Иначе организмът се отравя от собствените си отпадъци.

— Е, да, поживели са още малко.

— Такава клетва и на всичкото отгоре пред евангелието не само за средновековен, но дори и за съвременен човек… трябва да е съвсем останал без съвест. Трябва да е дори не звяр, а изкопаема рептилия без мозък. Точно за такива белоруските хроники пишат, макар и малко неприлично: „Съвсем безсрамен, за един грош дори в божия храм ще пръдне.“

— Ехей, много си позволявате. Все пак има дама пред вас.

— В последно време като че живея в друго измерение.

— Какво смятате да правите? — запита тя.

— Не зная. Сигурно ще се откажа. Страшно е да се приближаваш до нещо необяснимо, като че от онзи свят… Не искам. Скъпя си психиката. Единствена ми е. Каквато и да е, моя си е.

— Не — замислено промълви тя, — аз не бих се отказала на прага на разгадката. Ако ще да ме разкъсат. Може би само два кубически метра ви делят от отговора, а вие се отказвате. Освен това, нали зная, не сте опитали дори да систематизирате това, което ви е известно. Боязлив човек сте, непоследователен. Огън да я гори психиката! За какво му е на човек, нали да я изгаря, когато се наложи!

Бяхме излезли вече на шосето, почти до автобусната спирка. Тя вървеше до мен навъсена и ужасно недоволна. Внезапно рече:

— Хайде, потърпете още два-три дена. Днес се опитайте да подредите, да обобщите, да направите изводи, да систематизирате всичко, каквото знаете вие и хората. Или което предполагате. А утре и в другиден, последния ден, ще копаем заедно. Ако не намерим нищо — край. Ала не, не може да се случи така. Който търси — намира. „Чукайте и ще ви се отвори.“

Аз се колебаех, тогава тя изрече:

— В края на краищата не бива да забравяте за Марян.

Това можеше да ми спести. Да се въздържи. Не обичам хората, които удрят жестоко. Но жените… жените, когато не са просто бъбрици или „котета“ с глупави очички и с отпусната, празна, незряла и дори досадна хубост, са почти всичките такива. По такива си падат глупавите мъже и ги избират например за „мис Испания“, за „мис Америка“ или дори за „мис Свят“, а то изведнъж посред най-сериозен разговор с хора, изобщо без склонност към кокетство, изтърсват: „Ваня, ще идем ли на «Анжелика, маркизата на ангелите?»“ — „Не.“ — „А на «Нейното последно танго»“? Или в началото на пролетта ще заяви, при това агресивно: „А аз искам фурми.“ Или „кисело зеле“. Наистина това понякога преминава с възрастта. Ако ли не, човек само се чуди как довчерашната „мис Бимбинистания“, изгубила последното оправдание за глупостта си — своята хубост, изведнъж тръсне в компания на специалисти, като им сочи „Мъките Христови“ в Кладненския костьол: „Ето тук, нали виждате, Исус е застанал пред Понтий, а там пред Пилат.“