Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
В края на краищата може би започвам да остарявам. И Сташка не е такава. Дори да бе такава, не бих казал нищо подобно пред нея. Няма по-двулични и отстъпчиви хора от мъжете, заслепени от чувствата си.
— Добре — казах аз, — в същност два-три дена няма да променят нищо.
На спирката тъкмо пристигна дълъг „Икарус“ от Кладно и от него наизлязоха „потомците“, пристигнали на гости и за домашна наденица при „старите“. И виладжиите, доста непоносими хора, когато са много. Особено в ден, когато те е налегнала ипохондрия.
Пред нас вървяха наскоро погражданени селяни, понесли куфари, често дори шперплатови, и отдавна погражданените с раници и мрежи. Тътреха се с последни сили като камили, прекосили Каракум, мъжете виладжии. Крачеха виладжийките с кой знае за какъв дявол направени прически. Вървеше лекомислен самотник, като им хвърляше погледи, тепаше многодетно семейство, изнемогващо под тегобите на своите грижи. И то не само на своите, защото седемгодишно момиченце хленчеше, че му се ходи по нужда, а четиригодишно момченце вървеше до кака си и, което е най-лошо, не молеше вече за нищо.
— Кръстно шествие в старото градче на Кладненска губерния — дочу се внезапно гласът на Хилински. — И произнесе с тона на угрижена майка: „Ванечка, стига си пръцкал, по-добре гледай какви хоругви носят.“
Щом зърна, че не съм сам, се изчерви и о, чудо! — започна да обяснява:
— Извинете… Дълги години бях принуден да се сдържам и си дадох дума, че когато бъде възможно, ще си дам свобода и ще поставя рекорд по невъздържаност в приказките.
— Нищо — колкото и да е странно, Сташка се подсмиваше весело, като оглеждаше моя „англичанин“.
Към нас се приближаваше веселият Адам с раница и спининг в калъф и отново чудо! — до него бе Хосе Инезиля Лигановски, също със спининг и с куфарче.
— А аз не ви повярвах — продумах аз. — Сигурно светът се е преобърнал.
— Че защо? — отвърна психиатърът. — Нямам ли право да помързелувам ден-два? А вие защо се мотаете тук?
— В същност моята професия е да се мотая — казах аз. — Добре де, не мога ли да посрещна още няколко делови безделника като мен?
След като се запознаха със Сташка, поехме обратно към своя пристан. Вървяхме под кичестите юнски сенки, разговаряхме за разни глупости.
Настаних Адам Хилински за две седмици и Лигановски за ден-два у бездетните съседи на Шаблика (може пък децата им да бяха заминали нанякъде). Сетне тръгнахме да разглеждаме махалата и историческите й паметници, за съжаление невключени нито в група О (под закрилата на ЮНЕСКО), нито дори в трета група (което отговаря в същност на нашите паметници от местно значение). А защо — не знам.
Тогава ме учуди внезапната активност на Витаут Лигановски:
— Това езерото ли е? Добре. А рибата къде кълве най-много? Там ли? Много хубаво. Вътрешният, на който са отбелязани часовете, е неподвижен, а външният, месечният, се движи. Неподвижната стрелка сочи фазите на луната. Бре-ей! Колко стар механизъм. Нали знаете, най-старият часовник, на Спаската кула в Кремъл, също имал подвижен циферблат… А онова там твоята плебания ли е? Твърде шик… А това е замъкът? По онази галерия ли се движат сенките?
Очите му скачаха от замъка на костьола, от кулите към разкопките на хълма отсреща.
Когато се отби в костьола да го види отвътре и повлече Хилински със себе си, Сташка внезапно ми рече:
— Ама че пъргав човек. Същински живак. Все ми се струва, че съм го виждала някъде. Че сме се срещали… Не-е, не съм лежала в неговата клиника. И от познатите ми никой не е попадал там… Просто сякаш някога по телевизията съм го виждала или като изпълнител на дребна роля в някакъв незначителен филм.
— И аз изпитвам същото чувство.
Отидохме настрани и седнахме на гредите, до нас поседнаха и минаващите наблизо Олшански, Шаблика и Змагител, сетне Висоцки с някакъв непознат, накрая дотърча, като едва си поемаше дъх, плувнал в пот, Ганчаронак.