Черният Олшански замък

Черният конник внезапно препусва и махва с ръка.

От дебрите излизат, трошейки клоните, ездачи. В ръцете си нямат пищоли. Нищо чудно, ето в далечината вече се вижда върхът на костьолната камбанария. В ръце държат дълги лъкове от беловежки тис. Гръмко плясват изопнатите, сетне отпуснати тетиви в кожените ръкавици на левите им ръце. Като рой се вдигат дългите стрели, с връхчета, изварени в отвара с борови игли, кора и дървесина от същия тис. Смъртоносни са тези дълги стрели — спасение няма от тях.

Зидарите падат веднага. Стражниците още се въртят, мъчат се да си пробият път, по един по един се стоварват от конете. Толкова стрели стърчат по тях, че приличат повече на таралежи, отколкото на хора.

Виждам лицето на княза. Устните му язвително се раздвижват. Той оглежда мъртъвците.

— Да, право думаше. Има много свидетели на злодеянието ми. — Сетне вдига очи:

— Остана един — бог.

… И отново непроницаем като сажди мрак. Отново внезапна светлина. Дворът на замъка е облян от слънце. Огромен дъб, в началото общинен, сетне родов. Пъстрата тълпа е кипнала около него. Богаташки благороднически дрехи, стражници в броня и свободни селяни. По-нататък, до вратата и вън от нея, бял облак от бедняци. От общата врява се долавят отделни фрази.

— А всички свидетели от стражниците — говори писарят — не може да повикаме пред високия съд. Защото същата нощ някакви злосторници, май скитници, ги избили. Тези зли люде не са били от стражниците, а най-вече от простите разбойници, защото не са имали друго оръжие, освен лъкове с отровни стрели.

Отново врява. Изплува умното лице на Станкевич. Полага ръка върху евангелието:

— Кълна се, че когато князът догони бегълците, веднага ги пусна по моя молба и съвет. А че те са носили със себе си парите на онези бунтари и на негово кралско величество — това не съм знаел.

След пауза:

— Обаче тези пари и досега не излязоха нийде на бял свят. Нашето дирене не даде нищо. А би трябвало да ги усетим някъде. Значи, скрити са някъде. Освен това трябва да узнаем дали не са ги пресрещнали други люде на княза.

Отново гълчава. Тогава до подставката с евангелието застава самият княз.

— Кълна се в португала34 на моя прадядо Пятро Олшански — ръката му изважда от прореза на дрехите златна верижка.

— На прадядо му, предателя — беззвучно шават устните на Станкевич.

— … а ако трябва, ще се закълна пред светото евангелие. Признавам не в мъки като слуга, а по съвест, че тогава ги пуснах и се завърнах в замъка заедно с господин Станкевич. Втори път не съм ги ловил аз и най-вече не съм ги убивал. Свидетели са ми Язеп Гарашчук, купец, и Пратас Леванович, писар; двамината се кълнат, че онези са живи. Ще живеят още, колкото бог ги сподоби. Аз нито с оръжие, нито със секира не ще ускорявам края им, за което давам дума.