Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
В този миг тя стана от канапето и коленичи пред мен, като ме стисна за ръката. Дланите й бяха нежни, топли, съвсем малки.
— Много ви моля, господин Окада, прегърнете ме.
Изправихме се и аз я притиснах до себе си. Да си призная, нямах представа дали да го правя. Но не ми се струваше грешка да прегръщам точно в този миг, на това място Крита Кано. Не можех да го обясня, ала точно така го почувствах. Обвих ръце около тънкото й тяло, сякаш взимам първия си урок по бални танци. Крита Кано беше дребна жена. Главата й ми стигаше до брадичката. Тя беше притиснала гърди до стомаха ми. Бузата й беше на гърдите ми. Плачеше безмълвно. Усещах през тениската топлите й сълзи. Погледнах надолу и видях, че косата й със съвършена прическа потрепва. Имах усещането, че сънувам добре направен сън. Но не беше сън.
След като стояхме, без да мърдаме, много дълго в това положение. Крита Кано се дръпна от мен, сякаш внезапно си е спомнила нещо. Дръпна се и ме погледна.
— Благодаря ви много, господин Окада — каза тя. — Сега ще си тръгвам.
Уж бе плакала неудържимо, а гримът й си беше непокътнат. Усещането за реалност странно отсъстваше.
— Пак ли ще дойдете някога в сънищата ми? — попитах аз.
— Не знам — отговори жената и поклати леко глава. — Дори аз не мога да ви кажа. Но много ви моля, вярвайте ми. Каквото и да се случи, ви моля да не се плашите от мен и да се отпуснете. Ще ми обещаете ли, господин Окада?
Отговорих с кимване.
После Крита Кано си тръгна.
Нощният мрак бе по-непрогледен от всякога. Тениската ми отпред беше мокра. Стоях буден до зори, сън не ме ловеше. Първо, не ми се спеше, второ, всъщност си ме беше страх да заспя. Имах чувството, че ако се унеса, ще бъда обгърнат от поток подвижни пясъци и те ще ме отнесат в свят, откъдето никога няма да успея да се върна. Седях на канапето до изгрев-слънце — пиех бренди и си мислех за разказа на Крита Кано. Дори след като нощта свърши, жената и миризмата на парфюм „Кристиан Диор“ продължиха да витаят като пленени сенки из къщата.
5.
Изглед от далечни градове
Точно когато заспивах, иззвъня телефонът. Опитах се да не му обръщам внимание, но той сякаш разчете мислите ми и продължи да си звъни упорито: десет, двайсет пъти, явно нямаше да млъкне никога. Накрая отворих едно око и погледнах часовника. Малко след шест сутринта. Зад прозореца беше ярък светъл ден. Може би се обаждаше Кумико. Станах от леглото, отидох в хола и вдигнах слушалката.
— Ало — рекох аз, но не последва отговор.
Явно имаше някой, обаче не казваше нищо. Аз също мълчах. Напрегнах слух и дочух едва доловимия звук на дишане.
— Кой е? — попитах, но мълчанието в другия край не бе нарушено. — Ако е лицето, което обикновено се обажда, бъдете така любезна, звъннете малко по-късно — казах аз. — Хайде да не говорим за секс преди закуска.
— Лицето, което обикновено се обажда ли? — тросна се гласът на Мая Казахара. — С кого говориш за секс?
— С никого — изпелтечих аз.
— С жената, която снощи прегръщаше ли? С нея ли говориш за секс по телефона?
— Не, не с нея.
— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, колко жени се навъртат около теб, ако не броим жена ти.
— Дълго е за обясняване — отвърнах аз. — А е и шест часът сутринта, не спах добре. Значи снощи си идвала, а?
— И те видях с нея, прегръщахте се.
— Това не означава нищо — възразих аз. — Как да се изразя? Беше нещо като малка церемония.
— Не е нужно да ми се оправдаваш — рече Мая Казахара. — Не съм ти жена. Не ми влиза в работата, но нека ти кажа: според мен здравата си загазил.
— Може би си права — съгласих се аз.
— Знам, тежко ти е. Но все ми се струва, че вината си е твоя. Имаш някакъв голям проблем и той привлича като магнит неприятностите. Всяка жена с капчица мозък в главата си ще избяга от теб.
— Вероятно.
Мая Казахара помълча. После се окашля и каза:
— Снощи идва на уличката, нали? Доста дълго стоя зад нас като някакъв начинаещ крадец… Ти какво си мислиш, че не съм те видяла ли?
— А защо не излезе?
— На момичетата невинаги им се излиза, Господин Птицата с пружината. Понякога се правят на интересни, казват си — щом тоя чака, нека си чака.
Изсумтях.
— Но се почувствах виновна — продължи Мая. — Затова като последната малоумница след това се домъкнах чак до вас.
— А аз прегръщах жената.