Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Началникът на отдела незабавно се свързал с ръководството на Градското управление, откъдето обещали да сведат информацията до изпълнителите. Очевидно изпълнили обещанието си много бързо, защото само след няколко часа започнали да показват снимката на Олег Личко на всички жители на микрорайона, в който се намирало училището. И се намерили няколко души, които категорично заявили: да, те видели този млад симпатичен мъж да седи на пейка близо до училището преди два дни, когато изчезнало момиченцето. Тези хора абсолютно независимо един от друг описали дрехите му по един и същ начин: модерно сиво яке с външни джобове и капаци и небесносин пуловер. Всички колеги на Личко знаели това яке и този пуловер — той идвал с тях на работа, а милиционерската униформа, както много други, обличал в кабинета си.
След още един час Олег Личко бил задържан.
Това всъщност било всичко, което разказал на Мусатов старият Зураб Самсонович. Каква част от разказа му била истина и каква — измислица? За думичката „емперичен“ вероятно било истина: човек не може да си измисли такова нещо. Както и за „ломброзианското тресавище“. Виж, обаче за безумните очи и неадекватното поведение — не се знае. Когато ни кажат, че даден човек има психично заболяване, много от нас неволно започват да си „спомнят“ различни факти, потвърждаващи това. Докато не сме знаели за болестта, сме си мислели, че то е някаква симпатична странност, или пък не сме обръщали внимание. Когато обаче чуем подобна „диагноза“, всичко се подрежда в съзнанието ни.
Е, все пак убил ли е Личко тези шест дечица, или не ги е убил? И какво е „направила“ Елена Шляхтина?
— Знаеш ли, да убиваш деца, за да докажеш научната си правота, е още по-лошо, отколкото да бъдеш просто луд — каза разпалено Мусатов. — Мислех си, ще мога да докажа, че Личко е бил нормален човек, а излиза, че е бил чудовище. Бях при Шаламберидзе в понеделник, днес е вече неделя, а аз още ходя като смачкан. Понякога ми се струва, че дори не мога да си изправя гърба, толкова ми е тежко.
— Чакай, Андрей, не се паникьосвай. Дай да помислим малко.
Докато слушах неговия разказ, все ми се струваше, че някъде ми „убива“. На мозъка ми му беше неудобно като на крака в тесни твърди обуща. Нещо не беше в ред, нещо не се връзваше. Но не можех и не можех да разбера какво именно. За да се откъсна от това чувство, пристъпих към моята част от отчета и разказах на Андрей съображенията си относно самоубийството на Елена Шляхтина.
— Сега ти решаваш — казах накрая. — Каквото кажеш, това ще правим. Ще търсим ли следователя, който е водил делото? Разбира се, ако е жив.
— Търсете го — вяло отговори Мусатов.
Разбирах, че сега той е изцяло под впечатлението на онова, което е научил за Личко, и някаква си Шляхтина съвсем слабо го интересува.
— Но това ще струва пари — напомних му аз.
— Ще платя.
Той извади от джоба си плик и ми го подаде.
— Тъй и тъй се видяхме…
— Какво е това? — не разбрах аз.
— Предай ги на Семьонов. Това е хонорарът за архивното дело. А за следователя сега ли да платя?
— Не, когато го намери. Моят приятел Семьонов не взема пари в аванс, само хонорар за извършена работа.
Ужасно ми се искаше да го попитам как се развиват отношенията му с Юля, доволен ли е баща й, или има основания да се безпокои. Какво толкова? Можех да попитам така, просто приятелски.
Но не го направих.
Лев Александрович Аргунов отдавна се беше сдобрил с жена си и се бе прибрал от апартамента на „Маросейка“ вкъщи, на „Рубльовка“. След онази страшна находка в навечерието на Нова година не се бе случвало нищо особено и той бе решил, че за пореден път му се е разминало. Не беше идвал никой от милицията и той се бе поуспокоил, макар че така и не бе овладял нервите си окончателно, което естествено не остана скрито от служителите във фирма „Баунет“.
Вече на няколко пъти от сутринта секретарката Лара напомняше на Аргунов, че ръководителят на юридическата служба настоява да го приеме, но на Лев Александрович не му беше до него, той се занимаваше с уреждане на отношенията с доставчиците на суровини, които незнайно защо в края на зимата бяха решили да се разбунтуват и да променят в своя полза условията по договора, уж подготвен за подписване още преди две седмици. Чак в края на работния ден Аргунов помоли Лара да му донесе чай и сандвичи.