Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Така че наличието на психиатрична съставка в двата случая не може да се смята за признак, обединяващ двете дела (как формулирам, а?). Просто двете дела съдържат елементи на фалшификация, по-просто казано — измама, от тук и психиатрията. Ще ми се обаче да знам дали същността на въпросната измама и в двата случая е една и съща. Ако не е, тогава няма смисъл да се ровим в самоубийството на Шляхтина, не е нужно да търсим и следователя. Защото за какво ми беше нужно това дело? За да видя дали в протоколите няма да се мярнат имена на някои познати на Елена, които не сме намерили, но които знаят нещо за нейния тогавашен живот. В материалите, донесени от Валка Семьонов, нямаше нищо подобно, така че въпросът може да се смята за приключен. Ще поспестя пари на Мусатов и собственото си време.
Ами ако същността на измамата все пак е една и съща? И смъртта на Шляхтина е пряко свързана с обвинението срещу Личко за серия убийства?
Тогава ще трябва да се поразровя. Но е нужно непременно да поговоря за това с Мусатов.
Погледнах часовника: десет и половина вечерта, събота. Според мен все още беше прилично да се обадя по телефона. За да не отлагам много, трябваше да си уговоря среща с него утре — тогава в понеделник Валка щеше да може да направи нова стъпка в своята добре платена работа.
Набрах номера, като се стараех да не мисля, че слушалката може да вдигне Юля. След Нова година не бях я виждал, но мислех за нея по-често, отколкото е прилично, както се казваше в прочутия филм „Служебен роман“.
От каквото се страхуваш, това става. Законът за всемирната гадост. Разбира се, именно Юля вдигна телефона. Учтиво поздравих и я помолих да повика Андрей Константинович. Не се представих, а тя естествено не позна гласа ми — та нали се познавахме толкова слабо. Не, няма да лъжа, имаше съблазън, имаше. Дощя ми се да се представя и няколко минути да побъбря с нея, да послушам гласа й. Ами ако ми се зарадваше? Разбира се, не в смисъл, че не може да ме забрави и денем и нощем чака удобен случай да пообщува с мен, а че има хубави спомени за мен и й е приятно да си побъбрим.
Но устоях. Не бива. Няма защо. А и не е честно по отношение на Андрей.
— Андрей Константинович ще си дойде след половин час. Да му предам нещо? Може би да запиша номера ви, за да ви се обади той? — доброжелателно, но съвсем неутрално каза Юля.
Е, как, как да не се представя в такава ситуация? Просто случаят работи в моя полза. Да си кажа името и телефона. Разбира се, Андрей има моя номер, но Юля го няма, а сега вече ще го получи…
— С ваше позволение, ще се обадя след около четирийсет минути — отговорих учтиво. — Дали не е много късно?
— Не, не, моля. Ще предупредя Андрей Константинович, той ще очаква да му се обадите.
Идеална секретарка. Интересно как бих реагирал аз, ако тя, като много момичета в подобна ситуация, кажеше: „Не е късно, още няма да сме си легнали“.
След около четирийсет и пет минути вече се канех отново да набера номера на Мусатов, но се обади той.
— Търсил си ме?
— От къде знаеш? — смаях се аз. — Интуиция ли?
— Юля ми каза, че си ме търсил.
Опа! Значи ме е познала. Ах, колко неудобно се получава…
— Търсих те — потвърдих аз.
— Защо тогава се държиш като непознат? Все пак се познавате — долових някакъв упрек в гласа му.
— Ами… не бях сигурен, че е тя — излъгах аз. — Защото не запомням гласове. Ами ако имаш нова приятелка? Да я нарека Юля, а тя да се обиди и после да ти вдигне скандал, така ли?
— Добре де. Та за какво си ме търсил? Нещо ново ли има?
— И да, и не. Трябва да се видим, да поговорим.
Разбрахме се на другия ден да пийнем бира в едно приятно заведение и да обсъдим всичко. Валка Семьонов бе започнал дейността си в областта на частната детективска работа с предоставяне на списък с адресите и телефоните на бившите колеги на Личко, чиито имена бе назовал Виктор Албертович Пинчук, и Андрей трябваше лично да се срещне с тези хора и да ги разпита за Олег Петрович. Така че и той имаше какво да ми разкаже.